Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Сега вече са по-малко. А не видяхте ли дракони по пътя насам?

— Много кокали видяхме. Сигурно ги е изтръшкала някаква болест.

— Нещо такова — съгласи се Лазарус. — Лейди, стой мирна!… Монти, я кажи на Дарби, че е опасно да рита кучето, може да му налети. Това е куче пазач. Охранява къщата и си знае работата.

— Чу ли какво каза този човек, Дарби? Остави кучето на мира.

— Няма какво да ме души! Не обичам кучетата. Изръмжа ми.

Лазарус направо му заяви:

— Изръмжа, защото я ритна, когато те подуши. А да те подуши влиза в задълженията й. И ако ме нямаше тук, досега да ти е прегризала гърлото. Остави я на мира, тогава и тя няма да те закача.

— Да я беше изгонил навън, Бил, докато ядем! — В молбата на Монтгомъри прозвучаха заповеднически нотки.

— Не.

— Вечерята е сервирана, господа.

— Хайде, Лейди, заставай на пост! — Кучката погледна Дарби и веднага се качи на покрива, като седна така, че едновременно да вижда какво става долу и зад оградата на двора.

Вечерята не стана светска: разговорът се поддържаше главно от двамата възрастни мъже, Дарби и Дан просто се хранеха. Дора отговаряше кратко на репликите на Монтгомъри и се стараеше да не чува онези, които спадаха към неприемливите. Синовете май се изненадаха, когато откриха оставените до чиниите прибори за хранене и клечки за зъби — те се обслужваха само с ножа и разчитаха на пръстите си, но баща им, макар и непохватно, използваше вилицата и лъжицата, като всеки път цапаше брадата си.

Дора беше сервирала печено пиле, студен нарязан свински бут, картофено пюре, залято с мазнината от пилето, горещи питки от царевично брашно и голяма пита от пшеничено брашно с бекон. Пред всеки беше сложена чаша козе мляко и салата от домати, поръсени с козе сирене, освен това имаше и варено цвекло, репички и ягоди с козе мляко. Семейство Монтгомъри спази обещанието си да яде за шестима и си личеше, че на Дора й е приятно. Най-сетне Монтгомъри се дръпна от масата заедно със стола и звучно се оригна.

— Ама че късмет извадихме! Сега ще ни готви мисис Смит! Нали, Дан?

— Да, тате!

— Радвам се, че ви хареса обяда, господа.

Дора стана и започна да почиства масата. Лазарус се залови да й помага.

— Седни, Бил — нареди му Монтгомъри. — Трябва да те питам нещо.

— Хайде питай — рече Лазарус и продължи да събира чиниите.

— Ти каза, че в долината няма никой друг.

— Така е.

— Смятам, че можем да останем тук. Мисис Смит готви много хубаво.

— Днес можете да пренощувате тук. А после си изберете място — надолу по течението на реката има чудни земи. А тук всичко е моя собственост.

— Точно за това исках да си поприказваме. Не е добре, когато един човек се шири на най-хубавите земи.

— Това изобщо не са най-хубавите земи, Монти, тук има хиляди хектари като тях. Единствената разлика е, че тези са обработени и изорани от мен.

— Няма да спорим, така или иначе правите сме ние — с мнозинство от гласовете. От четиримата с право на глас, де. А ние тримата гласуваме за едно и също. Нали, Дарби?

— Да, тате.

— Ние тук не гласуваме, Монти.

— Как ли пък не! Мнозинството винаги има право. Но няма да спорим. Нахранихме се, сега е време за веселба. Обичаш ли борбата?

— Не особено.

— Не ни разваляй удоволствието. Дали ще го тушираш, Дан?

— Разбира се, тате.

— Добре, Бил, първо ще се бориш с Дан, ето тук, в средата, а пък аз, значи, ще съм съдията, за да бъде всичко без грешка.

— Нямам намерение да се боря, Монти.

— Е, не! Мис Смит ! Я ела тук, ти трябва да видиш всичко.

— Аз съм заета — откликна Дора, — ще дойда след малко.

— Побързай. А после ще се бориш с Дарби, Бил, пък с мен най-накрая.

— Никаква борба, Монти. Време е да си вървите във фургона.

— Но ти искаш да се бориш, младежо. Не ти казах за какво ще се борим. Победителят спи с мис Смит. — С тези думи Монти извади пистолет. — Преметнах те, а?

С изстрел от кухнята Дора изби пистолета от ръката на Монти, а в шията на Дан внезапно се заби нож. След като внимателно се прицели, Лазарус простреля крака на Монтгомъри, а после се прицели още по-внимателно и застреля Дарби. Лейди Макбет вече се беше наканила да впие зъби в гушата му. Цялата схватка продължи по-малко от две секунди.

— Отличен изстрел, прелестна моя. Браво, Лейди! — Смит потупа Лейди Макбет по гърба. — Добра Лейди, добро куче.

— Благодаря ти, скъпи. Да довърша ли Монти?

— Почакай малко — Лазарус се наведе над ранения. — Е, Монтгомъри, да имаш още нещо за казване?