Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Отхвърлил бях няколко прости начина за производство на електроенергия — щяха да са прости, ако се намирахме на цивилизована планета или поне в градче като Питсбърг с неговите въглища и зараждаща се металургична промишленост. В този момент, използвайки доста архаичен израз (вместо да говоря за мегавати или други подобни щуротии), аз отбелязах на глас, че са ми достатъчни и десет конски сили, стига да има откъде да ги взема.

Дора никога не беше виждала коне, но знаеше какво представляват.

— А мулетата няма ли да ти свършат работа, скъпи? — попита тя.

(Пропуснато.)

Вече седем години бяхме в нашата долина, когато пристигна първият фургон. Зак беше почти на седем годинки и вече бе започнал да ми помага… по-точно смяташе, че ми помага, а пък аз поощрявах тези негови опити. Анди бе на пет, а Хелън още не беше навършила четири. Скоро бяхме загубили Персефона и Дора настоя незабавно да се сдобием с поредното дете, без да отлагаме нито ден, нито час — и се оказа права. Веднага след като зачена, настроението ни се пооправи. Персефона ни липсваше, тя беше толкова мило момиченце. Но ние престанахме да тъгуваме и с надежда зачакахме бъдещото дете. Аз се надявах, че пак ще си имаме момиченце, но и момченце да беше — пак щях да се радвам.

И така, всичко бе наред, ние бяхме здрави, фермата процъфтяваше, семейството беше щастливо, имахме много добитък, в големия двор вече се издигаше къща, пристроена към далечната стена, вятърната мелница мелеше зърно и произвеждаше енергия за моя бластер.

Когато зърнах фургона, първата ми мисъл бе, че няма да е зле да се сдобием със съседи. И тутакси разбрах, че ще се гордея — и то много, — когато показвам страхотното си семейство и фермата на новодошлите.

Дора се качи на покрива и заедно с мен започна да наблюдава фургона. Той се намираше на около десет мили оттук и би трябвало да пристигне привечер. Прегърнах нежно жена си.

— Вълнуваш ли се, любов моя?

— Да. Всъщност никога не съм скучала тук — ти не ми позволяваше да изпитвам самота. Как мислиш, колко души ще гощаваме с вечеря?

— Хм… само един фургон, означава едно семейство. В най-добрия случай са двама без деца или с едно, най-много две дечурлига. Ще се учудя, ако са повече хора.

— И аз също, скъпи, но имаме достатъчно ядене.

— Трябва да облечем децата, за да не си помислят, че възпитаваме дивачета — как смяташ?

— Значи ще се наложи и аз да се облека, така ли? — попита Дора, но не личеше, да се е притеснила особено.

— Ама че проблем! Сама решавай, Дългокрака Лил. А кой се оплакваше от липса на повод да се нагласи празнично?

— А ти, Лазарус, ще сложиш ли шотландската си пола?

— Разбира се. Може дори да се изкъпя. Май дори ще се наложи, защото до вечерта ще трябва да почистя целия двор и къщата. И забрави за Лазарус, скъпа — сега отново съм Бил Смит.

— Няма да забравя… Бил. И аз ще се изкъпя, преди да пристигнат. Доста работа се отвори — ще трябва да сготвя, да подредя, да изкъпя децата и да се опитам да ги науча как се разговаря с непознати. Та те още не са виждали други хора, скъпи. Според мен те дори не подозират, че на света има и други хора освен нас.

— Ще се представят чудесно, ще видиш.

Не се и съмнявах в думите си. Ние с Дора се придържахме към общи възгледи за възпитанието на децата. Трябваше да ги хвалим, да не им се караме, да ги наказваме само при нужда, и то веднага , а после да забравяме всичко. А след като ги напляскаме, незабавно да им покажем цялото си дружелюбие, че и по-топлите си чувства. Налагаше се да ги попляскваме — Дора обикновено използваше пръчица, — защото всичките чеда, които бях създал през предишните няколко века, се оказваха истински лудетини, които на драго сърце се възползваха от всяка слабост на родителите си. Някои от съпругите ми имаха големи проблеми с тези малки чудовища, но Дора напълно споделяше възгледите ми и създаде най-цивилизованата порода мои потомци.

Когато фургонът наближи на по-малко от миля, аз се отправих да пресрещна гостите — и веднага бях обзет от изненада и разочарование. Това беше семейство, ако може да се смята за семейство един мъж с двама пораснали синове. Нямаше нито жени, нито деца. По-малкият от синовете още не беше чак толкова голям — брадата му беше още рядка, но въпреки това дори той ме превъзхождаше на ръст и килограми. Баща му и брат му яздеха, а той седеше на капрата и управляваше мулетата. Не личеше да имат други добичета, освен впрегнатите във фургона. Не направих опит да надникна вътре в него.