Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Той постоя няколко секунди и бавно рухна. Аз викнах при себе си Лейди и поех назад, към оградата. Там ме очакваше Дора.

— Може ли да го видя?

Хвърлих поглед към слънцето.

— Имам намерение да приключа с погребението преди да е мръкнало, скъпа, после ще се наложи да върна мулетата и да се отдалечим оттук. Или би искала да пренощуваме между гроба на Бак и мъртвия дракон?

Дора се отказа да настоява и аз отново се заех за работа. След около час направих ямата по-дълбока и я разширих, после вързах Бак за задните крака и здраво хванах въжето.

Дора излезе и дойде при мен.

— Почакай малко, скъпи! — Тя лекичко потупа Бак по шията, после се наведе и го целуна по челото. — Е, добре, хайде тръгвай, Удроу.

Не беше лесна работа, но се справих. Заравянето на ямата, която бях копал почти цял ден, отне не повече от двайсет минути.

— Прибирай се във фургона, прелестна моя. Това беше всичко.

— Ще ми се да знам какво се казва в подобни случаи. Дали знаеш това, Лазарус?

Позамислих се. Чувал бях към хиляда погребални речи дотогава, но повечето от тях не ми допадаха. Затова съставих една кратка.

— Господи Боже, където и да си, моля те, погрижи се за това добро същество. То правеше всичко както трябва. Амин.

(Пропуснато)

… Даже тези първи години не бяха особено тежки за нас, защото в Щастливата долина растеше всичко и даваше по две, че и по три реколти годишно. Но трябваше да я кръстим „Долината на драконите“.

Досаждаха ни и галоперите, особено по-дребните екземпляри, които ловуваха на стада. Това беше нещо ново и непознато за нас. Обаче от проклетите дракони наистина ми беше дошло до гуша! Няма как да не ти писне, когато четири дни подред ти изпотъпкват все същата градина, засадена с картофи.

Галоперите можеха да бъдат тровени и аз се възползвах от този метод. За разнообразие от време на време ги ловях. Вършеше работа и примамката, близо до която залягах нощем, за да избивам с игления пистолет цялото стадо. Скоро и мулетата намериха начин да се справят с тях — нощем се разполагаха да спят близо едно до друго, като оставяха някого на пост. Всеки път, щом от лагера им се чуеше врява, незабавно се будех и хуквах, за да се присъединя към хайката за галопери, но мулетата рядко ми оставяха възможност и аз да се включа във веселбата. Те успяваха не само да сритат нападателите, но и с лекота изтребваха оцелелите от стадото, които правеха опити да се измъкнат. Три мулета и шест кози все пак станаха плячка на галоперите, които обаче постепенно ни оставиха на мира.

Но тези дракони! Прекалено грамадни за капаните, те не обръщаха внимание на отровата — интересуваше ги само онова, което расте. Дори Содом и Гомор бледнеят пред подвизите на един дракон, развихрил се нощем из царевичната нива. От лъкове и стрели нямаше полза, а игленият пистолет само ги гъделичкаше. Единствено бластерът, сложен на пълна мощност, пробиваше дебелата им кожа, но за да се икономиса заряд, трябваше да се накара жертвата да отвори устата си. За разлика от галоперите, драконите бяха прекалено тъпи и не се отказваха да ни досаждат, въпреки понесените от тях загуби.

През онова първо лято видях сметката на повече от сто екземпляра, докато бранех реколтата си, което за мен си беше поражение, а за тях — победа. Въздухът бе пропит от непоносима смрад — какво бих могъл да направя с тези планини от месо? — но още по-лошо бе, че зарядите привършваха, а редиците на драконовото племе май не оредяваха.

Нямах подходящ източник на енергия. Реката на Бак течеше прекалено бавно в този си отрязък и нямаше смисъл да си правя труда да монтирам водна мелница, за направата на която освен всичко друго щеше да се наложи и да пожертвам единия фургон. Преносимата вятърна мелница досега си стоеше разглобена на части, защото първо трябваше да издигна кулата и да измайсторя витлата. И докато не свършех тази работа, нямаше да мога да презареждам батерията на бластера.

Проблемът беше решен от Дора. По това време тъкмо започвахме да строим къщата си и още живеехме в походни условия: бяхме издигнали висока стена около фургоните, за да има къде да вкарваме козите за през нощта, докато ние двамата и бебето Зак спяхме в първия фургон и си готвехме на измайсторена от глина печка. Пушекът, миризмата на козите и на напишкалото се бебе, и вонята от ямата за нечистотии правеха недотам забележима смрадта на разлагаща се драконова плът.

Тъкмо приключвахме с вечерята, по случай която Дора, както винаги, се беше накичила с рубините. Небето бе обсипано със звезди, ясно се виждаха и дисковете на луните — това бе най-приятното време от денонощието. Аз, както обикновено, бях потънал в размисли откъде да намеря енергия и какво да направя с тия гнусни дракони. От време на време се откъсвах от тези мисли, за да изразя възхитата си от ненаситността, с която суче нашият първороден син или за да се порадвам на нощното небе.