Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Как ти се струва, Бак?

Той внимателно огледа пътя.

— Тва фургона?

— Един фургон.

— О’хей.

Придвижихме се малко по-нататък, планирахме работата за следващия ден, после поехме на обратно; върнахме се при фургоните по-рано от уговореното време.

Изминаването на следващите два километра ни отне две седмици; добрахме се до друго малко пасище, до което фургоните можеха да бъдат прекарани само един по един. Изгубихме още един ден, докато откараме фургоните на мястото на новата база. Някой бе успял да се добере и дотук: открих останки от счупено колело и взех със себе си металната шина и главината. Така продължавахме да се придвижваме ден след ден, бавно, но сигурно; най-сетне се промъкнахме през последния проход и започнахме да се спускаме надолу.

Но не ни стана по-лесно. От фотокартите, снети от космоса, знаех, че отпред ни очаква река, но тя бе още много далеч и трябваше да се спускаме, да се спускаме и пак да се спускаме до мястото, където клисурата преминава в долина, удобна за заселване. Взривявах скали, разчиствах пътя, понякога ми се налагаше дори да взривявам и дървета. Най-трудно се оказа спускането на фургоните по стръмните участъци. Бяхме минавали през подобни места и при изкачването, но впряг от дванайсет мулета може да изтегли един фургон по всякакъв наклон, стига да имат къде да застанат мулетата. Спускането обаче не беше толкова просто…

Естествено, фургоните имаха спирачки. Но при стръмен наклон фургонът би могъл да се подхлъзне и да се свлече надолу, като отнесе със себе си мулетата. Не можех да допусна подобно нещо да се случи дори веднъж. Естествено, бихме могли да изгубим един фургон и шест мулета и все пак да продължим пътя си. Но мен нямаше кой да ме смени. (Дора можеше да не е в същия фургон.) Ако фургонът, в който бях, пропаднеше, нямаше да имам кой знае какви шансове да оцелея. Така че, когато наклонът ми внушаваше съмнения, че спирачките не ще успеят да издържат, използвах здраво въже, омотано около някое дебело дърво и завързано за оста на колелото на фургона. Отпусках лекичко въжето, а най-здравите мулета, направлявани от Бак, бавно спускаха фургона. Понякога наоколо нямаше нито дървета, нито подходящи за целта скали… Веднъж се наложи дванайсетте мулета да удържат фургона; Дора ги успокояваше, Бак даваше нареждания, а аз се придвижвах заедно със задната ос.

В прерията често се бе случвало да изминаваме по трийсет километра на ден. Но тук, в Безнадеждния проход, докато подготвях пътя напред, понякога не се помръдвахме цяло денонощие. После, когато стръмните склонове, по които се спускахме с въжето, останаха зад гърба ни, скоростта ни се увеличи до десет километра дневно. Ръководех се от едно желязно правило: преди да потеглиш отново, трябва да си подсигурил пътя до следващата база.

Минерва, придвижвахме се толкова бавно, че когато свинята се опраси, все още бяхме в планината.

Не помня някога да ми се е налагало да вземам по-отговорно решение. Дора се чувстваше добре, но вече бе минала повече от половината й бременност. Да се върна ли назад, както някога си бях обещал, или да продължа напред, с надеждата да се доберем до равнината, преди да дойде времето, когато съпругата ми трябва да роди? Кое ще е по-лесното за нея?

Наложи се да се посъветвам с нея, но все пак щях да решавам аз. Отговорността си беше моя. Всъщност можех и изобщо да не разговарям с нея, тъй като предварително знаех, че ще каже: „Да продължим напред!“ Което си бе само отчаяна храброст, разбира се; Дора нямаше моя опит и не си даваше ясна сметка за възможните опасности.

Отново се заех да изучавам фотокартите, но те не ми казаха нищо ново. Някъде далеч напред клисурата преминаваше в широка речна долина. Но колко още път ни оставаше? Не знаех, понеже ми беше трудно да установя къде точно се намираме. Когато потегляхме, бях поставил ходометър на дясното задно колело на първия фургон. При входа в клисурата го нулирах, но приборът работи само ден или два, преди да се разбие от някакъв камък. Нямах никаква представа каква част от пътя сме преодолели и колко ни остава да се спускаме.

Животните бяха горе-долу добре. Загубихме само две мулета. Веднъж през нощта Красавица падна от ръба на една канара и си счупи крака. Единственото, което можех да направя, бе да я избавя от мъките. Не я заклах — имахме прясно месо, пък и нямаше как да го направя, без да ме видят останалите мулета. Джон Ечемичното зърно просто избяга и умря през една нощ; вероятно бе станал жертва на галопер, когато намерихме трупа му, от него бяха останали само костите.