Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Не, сър.

Минерва, няколко века по-рано в подобна ситуация бих кипнал. Но за изминалото време бях научил доста неща. Трябваше ми една десета от секундата, за да съобразя, че ако ме няма, не бих могъл да я заставя да направи каквото и да било. И че всякакви обещания в този момент ще са безполезни.

— Е, добре, Дора, кажи ми тогава какво възнамеряваш да направиш вместо това? Ако не ми хареса, може би ние двамата веднага ще потеглим на обратно към Сепарация.

— Удроу, макар и да не ми го каза, ти ми даде инструкции какво да правя в случай, че остана вдовица.

Кимнах.

— Точно така, Дора. Ако не се върна след седмица, смятай се за вдовица. Без никакво съмнение.

— Разбрах го. Разбрах и защо оставяш фургоните тук; ти не си сигурен, че ще можеш да ги върнеш обратно, ако ги качим още по-нагоре.

— Да. Възможно е точно това да се е случило с онези, които са се опитали да преминат през прохода преди нас. Добрали са се до място, откъдето няма мърдане нито напред, нито назад, и всичко е свършило.

— Да. Но, съпруже мой, ти възнамеряваш да отсъстваш само ден: половин път ден нататък, половин ден път насам. Удроу, няма да мога да повярвам, че си мъртъв, няма да мога! — Дора се втренчи в мен и очите й се напълниха със сълзи, но не заплака. — Ще трябва да видя тялото ти, за да съм сигурна. Само след като съм получила доказателства за гибелта ти, ще се върна в Сепарация възможно най-бързо. Сетне ще отида при Меджи, както сме се разбрали. Ще родя детето ти и ще го възпитам така, че във всяко отношение да е като баща си. Но първо трябва да съм сигурна…

— Дора, Дора! Една седмица е достатъчна, за да бъдеш сигурна. Няма нужда да гледаш костите ми.

— Мога ли да свърша, сър? Ако не се върнеш до вечерта, започвам да действам така, както аз смятам, че е правилно. Утре сутринта ще тръгна да те търся на Бети. Ще взема със себе си още едно муле. По пладне ще тръгна на обратно.

Ако не успея да те намеря, ще потърся място по-нагоре, къде може да се остави един от фургоните. После ще откарам фургона там и ще го използвам като база, за да огледам пътя по-нататък. Ще се опитам да намеря следите ти. По-лесно би ми било да вървя по следите на някое от мулетата, но ти не възнамеряваш да взимаш муле със себе си. Каквото и да се случи, ще те търся… ще те търся, докато още има надежда. А после … ще се върна в Сепарация възможно най-бързо.

Но, скъпи мой, ако си още жив — например ако си си счупил крака — и ако ножът ти е останал у теб, съмнявам се, че галоперите или нещо друго ще успеят да се доберат до теб. Ако си жив, аз ще те намеря, да, ще те намеря!

Предадох се, Минерва. Сверихме си часовниците и се разбрахме по кое време ще се върна. После се качих на Бюла, взех със себе си Бак и тръгнахме на разузнаване.

Минерва, поне четири експедиции преди нашата се бяха опитали да преминат през този проход — никой не се бе върнал назад. Сигурен бях, че не им бе провървяло, защото прекалено са бързали, не са проявили търпение и не са се върнали назад, когато опасността е станала прекалено голяма.

Но аз бях търпелив. Може би вековете не правят човека по-мъдър, но със сигурност го учат на търпение, иначе не може да оцелее толкова дълго. Още същата сутрин намерих първата теснина. Бе очевидно, че някой вече бе взривявал скалата на това място и вероятно бе преминал по-нататък, но мястото продължаваше да си бъде тясно, така че аз се заех с довършването на работата. Всеки човек със здрав разум, тръгнал с фургони из планината, няма да забрави да вземе със себе си динамит или нещо подобно. Ако не разширяваш пътя на определени места, рискуваш да си останеш в планината, докато завалят снеговете.

Аз не използвах динамит. О, всеки с някакви познания по химия може да си приготви сам и динамит, и барут — възнамерявах да си направя и аз, но по-късно. Със себе си бях взел по-ефективно средство — нечувствителен към удари пластичен взрив.

Сложих първия заряд на такова място, че да предизвика най-големи разрушения, но не го възпламених, а се върнах при Бак и Бюла и се опитах да им обясня, че сега ще има силен шум — бум! — но той няма да им навреди, така че няма за какво да се безпокоят. После се върнах, запалих фитила и притичах обратно. Положил ръце на вратовете на мулетата, вперих поглед в часовника си.

— Сега! — казах и планината ми отговори: Па-бум!

Бюла потрепери, но си остана на мястото.

— Трряс! — рече Бак.

Съгласих се с него. Той кимна и продължи да дъвче тревата.

След малко тримата се качихме към скалите и огледахме мястото. Сега проходът бе достатъчно широк, но част от него бе затрупана от камъните. Два по-слаби взрива — и бе разчистен.