Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Умряха три кокошки, не им провървя и на две прасенца, но свинята усърдно кърмеше останалите.

Разполагах вече само с две резервни колела. Твърде вероятно бе да се наложи да се откажа от единия фургон.

Именно колелата ми подсказаха какво решение да взема.

(Пропуснати са около 7000 думи, които описват трудностите при спускането по склона.)

Най-после излязохме на платото и пред нас се ширна долината.

Тя беше прекрасна , Минерва — просторна, зелена, омагьосваща… хиляди хектари идеални селскостопански земи. Напускайки клисурата, реката укротяваше буйния си нрав и лениво се виеше между ниските брегове. В далечината се извисяваше заснежен планински връх. На око прецених, че е висок около шест хиляди метра. Намирахме се в субтропиците, а в такова дълго и горещо лято само на планина с подобна височина можеше да се задържи толкова сняг.

Изпитах чувството, че вече съм виждал същата гледка. На родното ми място, на Старата Земя, имаше кажи-речи такава планина — наричаше се Худ. Но нито един човек не бе виждал досега тази долина и този увенчан от снегове връх.

Наредих на Бак да спре колоната.

— Пристигнахме у дома, прелестна моя. Погледни, ей там е нашият дом, в тази долина.

— Дом — повтори тя. — О, скъпи!

— Не подсмърчай!

— Не подсмърчам! — отговори тя и подсмръкна. — Но съм насъбрала толкова сълзи, че когато ми се отвори свободно време, ще се наплача до насита.

— Отлично, скъпа — съгласих се аз, — направи го, когато ни се отвори достатъчно свободно време. Хайде да кръстим планината. Нека се казва Дора.

Тя се замисли.

— Не, това име не й подхожда. Да я наречем Надежда. А всичко в подножието й нека се казва Щастливата долина.

— Прелестна моя Дора, ти си неизлечимо сантиментална.

— Продължавай да говориш! — Тя докосна големия си корем. — Долината ще е щастлива, защото точно тук смятам да родя чудесното гладно зверче, а планината ще се нарича Надежда, защото тя си е точно това.

Бак беше спрял при първия фургон и чакаше да му обяснят причината за спирането.

— Там ще е домът ни, Бак — казах аз и посочих към долината. — Пристигнахме, момче. Това ще е нашият дом. Фермата.

Бак огледа долината.

— О’хей.

… Докато е спял, Минерва. Не бяха галопери — върху тялото на Бак нямаше следи от ухапвания. Вероятно остра сърдечна недостатъчност, но не му направих аутопсия, за да проверя догадката си. Просто беше стар и уморен. Не исках да го взимам със себе си и направих опит да го оставя на пасището на Джон Меджи. Но Бак се възпротиви. Ние бяхме неговото семейство — Дора, Бюла и аз — и той искаше да ни придружи. Направих го предводител на мулетата и не съм го карал да работи, тоест никога не го яздех, нито съм го впрягал. Задълженията на Бак се изчерпваха с това да ръководи мулетата и до голяма степен именно благодарение на неговото търпение и мъдрост успяхме да стигнем до Щастливата долина. Без него не бихме се справили.

Ако беше останал тогава на пасището, може би щеше да живее още няколко години. Или да умре преждевременно от самота след отпътуването ни. Кой знае?

И през ум не ми мина да го разфасовам. Дора щеше да пометне, ако бях споделил с нея подобна идея. Глупаво е да се погребва муле, когато галоперите и лошото време скоро ще се погрижат за трупа му, но аз все пак го погребах.

За заравянето на едно муле е необходима огромна яма, а ние още не бяхме слезли в ниското, където почвата е рохкава. Тепърва ни предстоеше да се спуснем в дъното на долината.

Но първо ми се наложи да реша един кадрови проблем. След Бюла за водопой се нареждаше младокът Кен, яко и силно муле, което говореше съвсем прилично. От друга страна, Бюла беше помагала по време на целия път на Бак да командва… но нямах спомен да съм чул някога кобила да е ръководела стадо мулета.

Минерва, за хомо сапиенс това не е проблем, или поне не тук, на Секундус. Но когато става дума за животни, разликата е съществена. При слоновете командва самката. Обаче петелът винаги е над кокошката. В кучешката глутница могат да са начело и мъжкарят, и женската. Там, където всичко се определя от пола, е по-добре човекът да не се вре със своите обичаи.

Реших да видя дали ще се справи Бюла, затова й наредих да строи мулетата, за да ги впрегна; освен това трябваше да бъдат закарани по-надалеч, докато погребвам Бак… Те не можеха да си намерят място от нерви, всичките бяха страшно разстроени заради смъртта на своя предводител. Не знам как възприемат смъртта, но във всеки случай не са безразлични към нея.