Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Нали и двете сме обучени от теб.

— Хм, да. Но това не прави заслугата ти по-малка. Когато той се издаде, ти стреля, без да губиш и части от секундата. Сякаш си родена за стрелба с пистолет. Я заобиколи фургона и хвани юздата на мулетата — а аз ще отворя задната врата.

— Да, скъпи.

Още не беше се доближила до мулетата, когато Смит я повика:

— Ела бързо тук, Дора!

Тя се върна.

— Я виж това ! — Смит извади от фургона плосък камък и го сложи долу при труповете. На него пишеше:

БАК

РОДЕН НА ЗЕМЯТА ПРЕЗ 3031 ГОДИНА СЛ. ХР.

ПОЧИНАЛ НА ТОВА МЯСТО

ОЩЕ НЕНАВЪРШИЛ 37 ГОДИНИ.

Той винаги правеше най-доброто, на което е способен.

— Но какво е това, Лазарус? Разбираемо е, че искаха да ме изнасилят: сигурно от седмици не бяха виждали жена. Дори желанието им да те убият е обяснимо, защото бяха готови на всичко, за да ме имат. Но защо им е изтрябвало да крадат камъка?

— Не си блъскай главата над това, скъпа. Хората, които не уважават чуждата собственост, са способни на всичко. Те ще откраднат каквото и да е, дори да е заковано с пирони. Дори да не им трябва. — Смит помълча и добави: — Ако знаех по-рано за това, нямаше да им дам шанс. Такива хора трябва да бъдат ликвидирани незабавно. Проблемът е само в това колко бързо можеш да ги разпознаеш.

Минерва, Дора беше единствената жена, която обичах до безумие. Знам, че няма да успея да ти обясня защо. Не я обичах по същия начин, когато се ожених за нея; дотогава тя не бе имала шанса да ми покаже каква може да бъде истинската любов. О, разбира се, аз я обикнах веднага, но това бе привързаността на баща към любимата му дъщеря или нещо подобно на чувствата, които изпитваме към домашните си животни.

Ожених се за нея не по любов, а защото възхитителното дете, подарило ми толкова радостни часове, искаше дете от мен. И имаше само един начин да й го даря и да запазя самоуважението си. Така че аз почти хладнокръвно прецених дали си струва цената, която трябваше да платя, и прецених, че всичко ще ми излезе толкова евтино, че спокойно мога да направя на Дора подобен подарък. Та тя беше ефимерна. Петдесет, шейсет, седемдесет, най-много осемдесет години — и тя щеше да умре. Можех да пожертвам това нищожно време, за да направя щастлив печално краткия живот на своята осиновена дъщеря — така разсъждавах тогава. Не беше кой знае какво, можех да направя такава жертва. И я направих.

Останалото просто следваше от факта, че аз не признавам половинчатите стъпки. Като се захванеш с нещо, го вършиш както трябва, или изобщо не се захващай. Разказах ти за някои от възможностите; мисля, че не ти споменах, че се чудех дали да не стана пак капитан на Анди Джей за времето, докато е жива Дора, и да предложа на Закър Бригс да се позанимава с бизнеса, който имахме на планетата, или да откупи своя дял, ако не е съгласен. Но ако за мен осемдесет години, прекарани в космически кораб, са дребна работа, за Дора това бе целият й живот и тя можеше и да не се съгласи. Освен това космическият кораб не е най-подходящото място за възпитание на деца. А какво щяхме да правим с тях по-късно, когато пораснат? Да ги оставим на първата ни попаднала планета? Не става.

И аз реших, че съпругът на една ефимерна трябва също да стане ефимерен, доколкото е възможно. Следствията от това решение ни отведоха в Щастливата долина.

В Щастливата долина изживях най-щастливите дни в живота си. И колкото повече живеех с Дора, толкова повече я обиквах. С любовта си към мен тя ме учеше и аз самият да обичам и аз се учех; бавно, наистина — не бях от най-прилежните ученици. Прекалено бях свикнал със своите навици и не притежавах нейния природен талант. Но все пак се учех. И разбрах, че най-голямото щастие се състои в това да дариш на друг човек сигурност, топлина и щастие и ти е провървяло, ако имаш подобна възможност.

Но колкото по-дълбоко опознавах любовта, докато живеех с Дора, и колкото по-щастлив ставах, толкова по-често ми се свиваше сърцето при мисълта, че това щастие е кратковременно и скоро ще свърши. А след като наистина свърши, аз не се ожених почти цял век. По-късно все пак го направих, защото Дора ме научи и да се примирявам със смъртта. Тя знаеше, че краткият й живот ще завърши със смърт, но ме научи да живея в своето настояще … И аз успях да преодолея болката си от познанието, че съм осъден на живот.

Страшно хубаво си прекарвахме с нея! Работехме до изнемога, тъй като работа винаги имаше предостатъчно, и се наслаждавахме на всяка минута. Никога не търсехме само удоволствията. Понякога, докато притичвах през кухнята, едва успявах да я плесна по задника и да я помилвам по гърдите, а тя само кратко се усмихваше в отговор; друг път по цял час безделничехме на покрива, наблюдавайки залеза, появата на луните и звездите, без да пренебрегваме и „ероса“ — и животът ни ставаше още по-прекрасен.