Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

От този момент нататък Гибънс и момиченцето яздеха Бак на седло за двамина; това всъщност бе система от две седла, по-голямото от които се намираше на обичайното място, а отпред, точно при дъгата на по-голямото, бе разположено още едно, мъничко, с миниатюрни стремена. В предната му част имаше обшита с кожа дъговидна дръжка, за която можеше да се държи детето. Освен това Гибънс беше предвидил за усъвършенстваното си седло два колана, които опасваха търбуха на мулето — така беше по-удобно за него и по-спокойно за ездачите при изкачването по стръмното.

Яздиха по този начин няколко сезона, като обикновено разходката след училище траеше час-час и нещо. Тримата водеха дълги разговори или пееха; Бак го правеше високо и фалшиво, но копитата му винаги вярно отмерваха ритъма. Гибънс изпълняваше соловите партии, а Дора му пригласяше. Често пееха за заложната къща — Дора смяташе тази песничка за своя и лека-полека добавяше към нея нови куплети, включително и за конюшнята на Бак, която се намираше до училището.

Дора растеше и се превръщаше във високо, стройно момиче. Малкото предно седло й омаля. След няколко неуспешни опита Гибънс успя да купи кобила; първата беше отхвърлена от Бак, защото му се беше видяла глуповата или „луповата“, както се изрази той, а втората се оказа неподходяща, защото се опита да избяга.

Гибънс позволи на Бак да избере третата. Дора даваше съвети, а Гибънс си мълчеше. Така Бак се сдоби с приятелка, а на Гибънс му се наложи да разширява конюшнята. Бак продължаваше да живее в платена обществена конюшня, но бе щастлив от мисълта, че вкъщи го очаква Бюла. Тя не се научи да пее и не беше от приказливите. Гибънс подозираше, че кобилата просто се бои да отвори уста в присъствието на Бак, защото инак винаги с охота разговаряше или поне отговаряше на господаря си, когато той яздеше сам. За негово учудване, на него му се падна да язди Бюла, а Дора яздеше Бак и се наложи да се скъсят стремената на голямото седло.

Но скоро стана нужда те пак да се удължават, защото Дора растеше и се превръщаше в млада жена. Бюла роди жребче и Гибънс остави кобилката за себе си. Дора я кръсти Бети и постоянно се занимаваше с нея. Отначало кобилката ги сподиряше с празно седло, после Дора я научи да носи ездач. Дойде време, когато на ежедневните разходки бяха шестима — мисис Мейбъри яздеше Бак, най-издръжливия, а Дора, като най-лека, яздеше Бети. Гибънс обикновено се качваше на Бюла. Това лято бе едно от най-щастливите за Гибънс. Двамата с Хелън се движеха редом, яхнали възрастните мулета, а нетърпеливата кобилка на Дора припкаше отпред, като от време на време се връщаше при тях, а дългите коси на момичето се развяваха на вятъра.

Веднъж Гибънс попита:

— Хелън, а момчетата май вече се навъртат около нея?

— За нищо друго ли не можеш да мислиш, дърт жребецо!

— Хайде стига, миличка, просто питам.

— Разбира се, че момчетата й обръщат внимание, Ърнест. А и тя на тях. Но засега притесненията ти са излишни. Тя си знае цената и няма да избере нещо второкачествено.

През идното лято тези щастливи семейни разходки се прекратиха: мисис Мейбъри изведнъж усети бремето на годините и сега можеше да се качи на муле или да слезе от него само с чужда помощ.

Гибънс имаше достатъчно време да се подготви, преди да тръгнат слуховете за монопола му в банкерството. Търговската банка на Нови начала беше временно учреждение — те двамата със Закър винаги правеха подобна банка в заселваната от тях колония. За да се разраства, колонията имаше нужда от пари; използването на бартер беше неудобно.

Гибънс не се учуди, когато го поканиха на среща с делегатите на градската управа, които искаха да обсъдят с него точно този въпрос; нещо подобно рано или късно се беше случвало навсякъде. Същата вечер, докато сресваше косите си и вандайковската си брадичка и вплиташе в тях бели кичури, той се подготвяше за сблъсъка и освежаваше в паметта си вече чутите в миналото предложения: да накара водата да потече нагоре по склона, да спре движението на слънцето върху небето, едно яйце да бъде броено за две. С какво ли щяха да го зарадват днес, дали пък няма да измислят нещо ново? Надяваше се, че да, но не разчиташе особено на това.

Гибънс изскубна няколко кичура, за да поразреди уж оголващата челото му коса — по дяволите, с всяка година остаряването ставаше все по-трудно! — а после сложи шотландската си пола. Дрехата не само правеше впечатление, но и позволяваше по-добре да се скрие оръжието и бързо да се извади. Той почти не се съмняваше, че не е успял да дотегне никому толкова, че засегнатият да се хване за оръжието, но навремето — само веднъж — бе проявил неоправдан оптимизъм и оттогава бе решил да се придържа към безпогрешния песимистичен подход.