Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Погледна ме със скръб в очите, а после попита:

— Значи мама и татко никога няма да се върнат. Нали?

— Да, Дора.

— Излиза, че децата в училище казваха истината. А аз не бях сигурна.

— Знам, скъпа. Леля Хелън ми каза. И аз си помислих, че е по-добре да видиш всичко с очите си.

Тя погледна надгробния камък и сериозно каза:

— Видях… разбрах всичко. Благодаря ти, чичо Гиби.

Тя не плачеше, затова нямах причини да я вземам на ръце и да я утешавам. Не можах да измисля нищо друго, освен да кажа:

— Е, какво, ще тръгваме ли, скъпа?

— Да.

Ние бяхме дошли с Бак и аз го оставих в подножието на хълма: имаше неписано правило, което забраняваше да се яздят мулета и опитомени галопери сред гробовете. Попитах Дора дали не иска да я нося на ръце или на гръб. Тя реши да върви сама. Когато преполовихме склона, тя се спря:

— Чичо Гиби?

— Да, Дора.

— Хайде да не казваме на Бак за това.

— Добре, Дора.

— Че той ще плаче.

— Няма да му кажем, Дора.

Тя не обели нито дума повече, докато не се върнахме в училището на мисис Мейбъри. А после почти две седмици си мълча и не отвори пред мен приказка за родителите си. Мисля, че не го направи и пред никой друг. Тя никога не помоли да отидем пак на гробището, макар че яздехме почти всеки ден и често минавахме близо до онзи хълм.

След около две земни години пристигна Анди Джей и капитан Зак, синът ми от Филис, долетя с корабната лодка, за да се споразумеем относно идването на третата вълна емигранти. Пийнахме си, аз му казах, че оставам за още една партида и обясних защо. Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Ти си откачил, Лазарус.

— Не ми викай „Лазарус“ — тихо помолих аз. — Това име е прекалено известно.

— Е, добре. Въпреки че тук няма никой, освен нашата домакиня, мисис Мейбъри — така я нарече, нали? Но тя излезе до кухнята. Виждаш ли, ъ… Гибънс, аз се питам дали да не направя два курса до Секундус. Изгодно е. Като се вземе предвид сегашното положение на нещата, по-сигурно е да се инвестира капитал в Секундус, отколкото в Земята.

Съгласих се, че той безспорно е прав.

— Да — рече той, — но в такъв случай аз ще се върна тук след не по-малко от десет стандартни години, а нищо чудно пътешествието да ми отнеме и повечко време. Разбира се, ще стане както ти искаш — нали ти си по-старшият партньор. Но ти ще харчиш залудо моите, пък и твоите си пари. Виждаш ли, Лаз… Ърнест, ако смяташ, че трябва да се погрижиш за детето — макар и да не виждам никакви основания за това, — хайде да заминем заедно! Момиченцето може да бъде записано на училище на Земята, ако дадем гаранция, че след това ще напусне планетата. Може би тя ще поиска да се засели на Секундус — всъщност не съм наясно какви са им сегашните правила за имигрантите, вече отдавна не съм стъпвал там.

Аз поклатих глава.

— Какво са десет години? Искам да видя как ще порасне това дете, Зак, как ще стъпи на краката си. Надявам се да я видя омъжена, но това вече си е нейна работа. Не искам да я лишавам от корените й: детето вече е преживяло едно подобно премеждие, няма нужда да го подлагам на ново.

— Е, както искаш. Значи да се върна след десет години, така ли? Ще ти стигне ли времето?

— Горе-долу, да, но недей да бързаш. На първо място се погрижи за печалбите ни. Ако посветиш повече време на това занимание, следващия път ще натовариш оттук нещо по-добро от продукти и текстил.

— Сега е най-изгодно да се карат на Земята хранителни продукти. Но скоро ще се наложи да прекъснем връзките си със Земята и да продължим да търгуваме само с останалите колонии.

— Нима работите са толкова зле?

— Страшно зле. Но те изобщо не си дават сметка за това. А какви неприятности имаш с банката? Дали да не направим демонстрация на сила, докато Анди Джей се върти горе?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Благодаря, капитане, но така няма да стане нищо, най-много да ми се наложи да замина заедно с теб. Към сила се прибягва само когато няма друг изход. А аз смятам да остана.

Ърнест Гибънс не се притесняваше за банката си. Той никога не позволяваше да го тревожат въпроси, по-маловажни от живота и смъртта; всички останали проблеми биваха решавани от него по реда на възникването им, докато той самият се наслаждаваше на живота.

Особено удоволствие му доставяше възпитанието на Дора. Веднага след като се сдоби с Бак — дали пък Бак не се бе сдобил с него? — той изхвърли дивашките приспособления, използвани от Лиймър, като запази металните части и поръча на седларя на братята Джоунс да направи нови юзди. Поръча и седло, като сам го проектира и обеща да плати повече, ако работата бъде свършена бързо. Седларят поклати глава, докато разглеждаше чертежа, но все пак изпълни точно поръчката.