Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Тогава бяхме партньори със Зак; отношенията ни се базираха на взаимно доверие. Той беше млад — само на век и половина — съобразителен и упорит. Беше ми син от Филис Бригс-Спърлинг — предпоследната ми по онова време съпруга. Тази Филис беше прекрасна жена и чудесен математик. Направихме с нея седем деца и всяко от тях ме превъзхождаше по ум. Аз й бях четвъртият мъж 65. И доколкото си спомням, тя е първата жена, получила възпоменателен медал „Айра Хауард“ за около стоте си чеда, регистрирани в аналите на Семействата. Удаде й се да го постигне за по-малко от два века. Впрочем, Филис беше обикновено момиче, което претендираше само за молив, хартия и време, през което да се занимава с геометрия.

Но аз се отвлякох от темата. За да се извлече печалба от преселничеството, са необходими поне подходящ кораб и двама партньори, които умеят да го пилотират. Те трябва да могат да агитират хората за заселници и да бъдат техни водачи, а не да зарежат на произвола на съдбата кораба, натъпкан с хора, както се случваше често в началото на Диаспората.

Ние със Зак правехме всичко както трябва и се редувахме в изпълняването на ролите капитан в космоса и лидер на новата планета. Партньорът, който останеше на планетата след поредното отлитане на кораба, трябваше наистина да бъде пионер, защото в тая работа няма начин да изхитруваш и да се отървеш само с даване на указания. Не е задължително да си политически лидер на колонията — лично аз предпочитах да избягвам това бреме, за да губя по-малко време в празни приказки. Важното е да се наредиш след оцелелите, да се окажеш човек, способен да накара планетата да го изхранва, и със собствения си пример да покажеш на останалите как се постига това, а чак накрая да раздаваш съвети, ако няма как да се мине без тях.

Първата вълна не носи печалба. Капитанът стоварва пътниците и поема обратно за нови емигранти; обикновено няма какво да се вземе от планетата. Разходите се заплащат от емигрантите, а печалба може да има, ако останалият на планетата партньор разпродаде докарания от кораба товар: мулетата, оборудването, свинете, яйцата. Отначало на кредит. Веднага става ясно, че този партньор трябва добре да си отваря очите и ушите, защото обикновено бедстващите заселници моментално разбират причината за процъфтяването на този тип, поради което изпитват нужда да го линчуват.

Шест пъти съм оглавявал колонисти, Минерва, и никога не съм орал нивата си, без да имам оръжие подръка; налагаше ми се да се опасявам повече от собствената си порода, отколкото от кръвожадните зверове.

Но тогава, на Нови начала, тези неволи бяха останали вече в миналото. Първите колонисти си бяха свършили работата, макар че по чудо бяха преживели онази първа зима… Хелън Мейбъри не беше първата вдовица, която си търсеше вдовец… Уви, ние с Анди Либи не бяхме предвидили всички особености на климатичния цикъл. Наричахме звездата както обикновено „Слънце“ — но ако искаш, провери в каталога, поразрови се в собствената си памет. Оказа се, че слънцето на Нови начала спада към променливите, слабички звезди, подобни на Стария Сол, но с достатъчно енергия, за да правят номера с климата; когато пристигнахме, улучихме точно лошото време.

Обаче онези, които оцеляха през онази зима, можеха да понесат всичко . На заселниците от втората вълна вече им беше доста по-лесно.

Аз продадох фермата си на емигрантите от втората вълна и се посветих изцяло на банкерството и търговията. Исках да подсигуря стока за Анди Джей , която да бъде закарана в обратната посока, след като пристигне Зак с третата вълна от заселници. Аз също исках да си тръгна. Някъде… където и да е. Подробностите щяхме да уточним на срещата със Зак.

Междувременно скучаех и си мечтаех как най-после ще зарежа тази планета. В това сираче намерих интересен обект, който да ме развлича.

Имам предвид, че тя беше възхитителна. Дора беше дете, което по рождение си бе възрастен човек. Разбира се, тя беше наивна, както подобава на едно невръстно дете, но в същото време бе твърде разумна и възторжено ученолюбива. У нея нямаше и следа от посредственост, Минерва, и нейните простодушни приказки ми изглеждаха далеч по-интересни от думите на възрастните, които винаги бяха тривиални и рядко казваха нещо ново.

Хелън Мейбъри също се заинтересува от Дора и ние двамата най-неочаквано за себе си се озовахме в ролята на родители .

След като обсъдихме въпроса, ние решихме да не водим момиченцето на погребението. Не мислехме, че ще й е от полза да се сбогува с овъглените кости, сред които бяха и останките на още нероденото малко човече. Не я отведохме и на панихидата. След няколко седмици, когато Дора сякаш се посъвзе, а аз бях намерил време да сложа надгробния камък и да издълбая върху него надписа, аз я заведох на гроба — да го види. Тя умееше да чете; прочете имената и датите, отмерващи живота на родителите й, и единствената дата за младенеца.