Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Хиляди? А това много ли е? Сигурно почти колкото сто?

— Почти, Дора. Ето ти още един куплет:

— Обичаш ли бонбони, Дора?

— О, да! Но мама казва, че са скъпи.

— Догодина няма да са толкова скъпи, Дора. Засадили са повече захарно цвекло. А сега отвори уста, затвори очи и ще видиш какво ще получиш. — Гибънс се порови в джоба на якето си. — Извинявай, Дора, изненадата се отлага: Бак получи последния бонбон. Той също обича бонбони.

— Наистина ли?

— Да, и аз ще те науча как да му даваш, така че да не останеш случайно без някой пръст. Но бонбоните не са много полезни за него и Бак ги получава само понякога, като специална награда. Защото се е държал добре. Нали, Бак?

— О’хей!… Жеффе!

Училището на мисис Мейбъри беше пред затваряне, когато Гибънс спря Бак пред вратата. Когато свали Дора на земята, стана ясно, че момиченцето е много изморено и той го вдигна на ръце.

— Почакай тук, Бак.

Любопитните ученици се отдръпнаха, за да сторят път на гостите.

— Добър вечер, мисис Мейбъри.

Гибънс дойде тук почти по инстинкт. Собственичката на училището беше белокоса вдовица на около петдесет, ако не и на повече години. Тя бе надживяла двамина съпрузи и сега мечтаеше за трети, но предпочиташе да се осланя само на себе си, вместо да живее с някоя от своите дъщери, снахи или доведени дъщери. Тя беше от хората, които споделяха ентусиазма на Гибънс относно удоволствията от живота, но бе не по-малко предпазлива от него. Гибънс я смяташе за разумна във всяко отношение и би видял в нея превъзходен обект за женитба, ако не беше неприятният факт, че времето на двамата се измерваше по различни часовници.

Разбира се, той не й позволяваше да се досети за това. И двамата бяха пристигнали с първия кораб. Той не спомена, че е Хауардовец и че наскоро се е подмладил на Секундус. Преди да се върне на Земята след подмладяването си и да организира миграцията, Гибънс беше решил да изглежда като трийсет и пет годишен. И оттогава грижливо се правеше, че остарява с всяка изминала година. Минаваше за връстник на Хелън Мейбъри, тя го даряваше с приятелството си и понякога споделяше с него общото удоволствие, без да се опитва да го обсеби. Той много я уважаваше.

— Добър вечер, мистър Гибънс. Та това е Дора! Къде беше, скъпа? Какво се е случило? И… нима това е синина? — Когато я огледа по-внимателно, тя забеляза, че детето е изцапано от глава до пети в сажди. Изправи се. — Май е просто кал. Радвам се, че я виждам. Притесних се днес сутринта, когато Дора не дойде както обикновено с децата на Паркинсънови. На Мари Брендън вече й наближава терминът… сигурно го знаеше?

— Чувал бях нещо по въпроса. Къде мога да оставя Дора за няколко минути? Трябва да си поговорим насаме.

Очите на мисис Мейбъри леко се разшириха.

— На дивана… не, остави я на моето легло.

Тя заведе гостите в стаята си и не каза нито дума за това, че покривката на леглото може да се изцапа. След като Гибънс обеща на Дора, че излизат само за секунди, възрастните се върнаха в класната стая.

Гибънс обясни какво се е случило.

— Дора не знае, че родителите й са загинали. Хелън… според мен не бива да й се казва това.

Мисис Мейбъри се замисли.

— А ти сигурен ли си, че и двамата са загинали, Ърнест? Бад е можел да забележи пожара, ако е работил на собствената си нива, но понякога той работи при мистър Паркинсън.

— Хелън, ръката, която видях, не беше женска. Освен ако от вътрешната страна китката на Мари Брендън не е била обрасла с гъсти черни косми.

— Не, това със сигурност е бил Бад. — Тя въздъхна. — Значи момиченцето е осиротяло. Горката малка Дора! Такова добро дете. Толкова е схватлива.

— Ще можеш ли да се грижиш за нея няколко дни, Хелън?

— Как можа да го кажеш, Ърнест! Това си е почти обида. Ще се грижа за Дора колкото е необходимо.

— Извинявай, не исках да те засегна. Според мен няма да мине много време и някой ще я осинови. А ти междувременно записвай разходите, после ще сметнем колко ще струва издръжката й.

— Няма да има разходи, Ърнест. Освен за храна, но тя яде колкото едно пиленце. Аз мога да похарча толкова за трохичките на детенцето на Мари Брендън.

— Така ли? Пък аз ще се опитам да й намеря семейство. Да кажем, Лиймър или някой друг.

— Ърнест!

— Недей да се ежиш, Хелън. Последното, което направи баща й преди смъртта си, бе да ми даде детето си. И не ставай глупачка, нали знам до последното пени колко си спестила, като се има предвид, че за преподаването ти плащат по-често с храна, отколкото с пари. Целият въпрос е в парите в брой. Семейство Лиймър с радост ще я вземат, ще се намерят още неколцина желаещи. Обаче няма да оставя тук Дора, освен ако не ти дойде мозъкът в главата.