Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— С мама вече всичко е наред, скъпа — нежно каза Гибънс, — и с тате също.

— Сигурен ли си? — Детето се извърна в ръцете му и се опита да погледне горящата къща.

Той надигна рамото си.

— Сигурен съм. — Хвана я още по-здраво и пое към града.

По средата на пътя ги срещна Клайд Лиймър, който яздеше Бак. Клайд спря мулето.

— Ето къде сте били! Бих искал да поговоря с вас.

— После, Клайд.

— А? Вие не разбирате . Трябват ми пари. Цяло лято не ми върви — губя всичко, до което се докосвам…

— Затваряй си устата , Клайд!

— Какво? — Лиймър май едва сега забеляза какво носи банкерът. — Ей! Това не е ли детето на Брендънови?

— Да.

— Така си и помислих. А ще ми отпуснете ли заем?

— Казах да млъкваш! Банката няма да ти заеме нито един долар.

— Но поне ме изслушайте! Според мен обществото е длъжно да помага на фермерите, ако не им върви. Ако не сме ние, фермерите…

— Ти ме изслушай! Ако работеше така, както ти мели езикът, нямаше да се оплакваш от липса на късмет. Дори в конюшнята ти е мръсно. Мм… колко искаш за добичето си?

— За Бак ли? Нямам намерение да продавам Бак . Но ето какво, имам предложение към вас, господин банкер. Вие сте добър човек, макар и грубиянин, и аз знам, че не искате децата ми да умрат от глад. Бак е ценно имущество и сигурно може да бъде заложен за… да речем… е, вие кажете за колко…

— Клайд, ако ти наистина желаеш доброто на децата си, прережи си гърлото. Тогава хората ще ги осиновят. Никакви заеми, Клайд — нито долар, нито дайм. Но съм готов да купя Бак още сега. Казвай цената.

Лиймър преглътна и след кратка пауза рече:

— Двайсет и пет хиляди.

Гибънс тръгна към града.

— Двайсет хиляди! — побърза да каже Лиймър.

Гибънс не отговори. Лиймър изпревари банкера и се спря пред него.

— Вие ме изнудвате. Осемнайсет хиляди — и смятайте, че сте ме обрали.

— Лиймър, аз не те обирам. Ако искаш, предложи го на търг, а аз ще участвам, ако пожелая. Според теб колко ще ти предложат?

— Хм… около петнайсет хиляди.

— Така ли смяташ? А аз — не. Ще ти кажа на колко години е без да гледам зъбите му и колко си платил за него при кораба. Знам какво могат да си позволят тукашните хора и колко могат да платят. Е, решавай, нали той е твой? Само че имай предвид, че колкото и да поискаш, все едно ще трябва да дадеш десет процента на онзи, който води търга, дори мулето да не бъде продадено. Но това си е твоя работа, Клайд. А сега се махай от пътя ми — искам по-бързо да занеса момиченцето в града и да го сложа да спи, доста неща са му минали през главата.

— Ъ… а вие колко давате?

— Дванайсет хиляди.

— Е, знаете ли, това си е грабеж!

— Можеш да не се съгласяваш. Да предположим, че на търга ти дадат петнайсет хиляди, тогава за тебе ще останат тринайсет хиляди и петстотин. Но ако на търга оценката е само десет хиляди — а според мен това е по-вероятно — ти ще получиш само девет хиляди. Довиждане, Крайд, бързам.

— Добре де… тринайсет хиляди.

— Вече ти казах моята цена, Клайд. Често си имал вземане-даване с мен и знаеш, че като кажа нещо — край, няма смисъл да се пазариш. Но ако добавиш седлото, юздите и ми отговориш на един въпрос, ще те утеша с още пет стотачки.

— Какъв въпрос?

— Защо ти трябваше да емигрираш?

Лиймър, изглежда, се учуди, после тъжно се усмихна.

— Защото откачих, ако искате да научите истината.

— Всички сме такива донякъде. Това не е отговор, Клайд.

— Какво пък… Баща ми беше банкер и също толкова печен като вас. Всичко си ми беше наред: уважаваха ме, преподавах в колеж. Но не ми плащаха много добре, а старецът винаги ми се присмиваше, когато останех без пари; пъхаше си носа където не трябва, подиграваше ми се. Накрая така ми писна, че го попитах дали не би искал да даде на двама ни с Ивона нашия дял, като ни плати билетите за Анди Джей ? Ние заминаваме, а той се отървава от нас.

За мое учудване той се съгласи. Но аз не се отказах. Смятах, че човек с моето добро образование може да стане преуспяващ навсякъде… Нали не заминавахме за някоя дива планета, все пак дойдохме с втората вълна — може би си спомняте?

Но не се озовахме там, закъдето се бяхме запътили, а в най-затънтено място и ми се наложи да се занимавам с неподобаващи за един джентълмен неща. Но само изчакайте, господине, децата растат и ще имат нужда от по-сериозно образование от онези елементарни неща, които преподава мисис Мейбъри в така нареченото си училище. И тогава ще имате нужда от мен — и вие тепърва ще разговаряте учтиво с господин професора, така ще ми викате тогава. Ще видите!