Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Доскоро, Бак — каза Гибънс. — Ще ида да се поразходя. Разходка. Кажи го на шефа си.

— Шкорро! — отвърна мулето. — Шао!

Гибънс зави наляво и излезе от града, като междувременно размишляваше каква сума може да даде на Клайд Лиймър срещу Бак за залог. Добродушното и умно жребче беше ценно, а Клайд нямаше вече какво друго да заложи. Гибънс не се съмняваше, че след като заложи Бак, Клайд ще успее да се изправи отново на крака — но само до момента, в който заемът трябва да се върне. Обаче място за жалост нямаше. Човек, който не е способен да се изхрани на Нови начала, не струва нищо, няма смисъл да му се помага.

Да, нямаше полза да дава на Клайд на заем дори един долар! По-добре просто да му предложи да купи мулето му за цена, десет процента по-висока от реалната. Не се полага на един мързелив безделник да притежава толкова работливо добиче. Гибънс нямаше нужда от ездитно муле… но не беше зле да отделя по час на ден за езда. На бюрото в банката телесата ти започват да се отпускат.

Дали пък да не се ожени пак и да подари Бак на булката като сватбен подарък? Интересна идея, но малкото Хауардовци на планетата вече се бяха изпоженили и още нямаха дъщери на подходяща възраст — всички чакаха планетата да се засели дотолкова, че Семействата да могат да си направят клиника тук. Така е по-безопасно. Когато веднъж си се опарил, винаги след това внимаваш. Гибънс избягваше Хауардовците; по принцип всички те се избягваха един-друг в присъствието на ефимерни. А не би било зле да се ожени пак. Например в семейство Меджи — всъщност Барстоу — растат две или три девойки. Дали да не се отбие там някой път?

Гибънс се чувстваше доволен и сит; стомахът му беше пълен с пържени яйца, а умът му — с коварни планове. Размишляваше къде би могъл да намери жена, способна да сподели неговия ентусиазъм и да го допълни със собствения си. Ърни познаваше няколко дами, които можеха да го разберат, но в това време на деня те бяха недостъпни и от кавалерийски атаки не би имало полза. А той не планираше нищо сериозно. Не беше честно да обещава нещо на една ефимерна, колкото и мила да е тя; особено пък ако наистина е мила.

Банкерът Гибънс беше стигнал до покрайнините на градчето и вече се канеше да се връща, когато забеляза, че над някаква къща в далечината се издига дим. Домът на семейство Харпър. По-точно бившият им дом, поправи се той, тъй като се бяха махнали, а на тяхно място се бяха настанили Бад Брендън и съпругата му Мари, прекрасна млада двойка от втория кораб. Едно дете ли имаха? Май да.

Да запалят огън в огнището в такъв ден? Сигурно горят боклука…

Обаче пушекът не излизаше от комина!

Гибънс хукна към къщата.

Когато стигна до къщата на семейство Харпър, вече бе лумнал целият покрив. Гибънс се спря и се опита да прецени ситуацията. Както и повечето стари къщи, и тази на Харпърови нямаше прозорци на първия етаж, единствената врата се отваряше навън и бе масивна — така се строеше навремето, когато на всички тук им досаждаха галоперите и драконите.

Отварянето на вратата означаваше да се усили още повече бушуващият огън.

Отказа се от тази идея: вратата трябваше да си остане затворена. Докато тичешком обикаляше къщата, той се вглеждаше в прозорците на втория етаж, като преценяваше как би могъл да се покатери горе с помощта на стълба или на нещо друго. Дали имаше някой в къщата? Нима Брендънови нямаха поне въже с възли против евентуални пожари? Сигурно не: хубавите въжета се докарваха от Земята, струваха по деветдесет долара на метър и семейство Харпър едва ли биха забравили тук нещо толкова ценно.

Ето един отворен прозорец, нагоре се вият струи дим…

Гибънс изкрещя с цяло гърло:

— Хей! Има ли някой в къщата?

До прозореца се появи някой и му хвърли нещо.

Той механично подложи ръце, за да го хване — и още докато нещото беше във въздуха, разбра какво са му хвърлили. Падна на земята, в опит да смекчи удара. В ръцете му се бе озовало малко дете.

Гибънс погледна нагоре и забеляза ръката, провесена от перваза… Но в този момент покривът рухна и ръката изчезна.

Гибънс бързо стана, държейки в ръце мъничкото момче — не, беше момиченце — и бързо закрачи, отдалечавайки се от мястото на трагедията. Едва ли някой би оцелял сред бушуващия огън, оставаше само да се надява, че домакините бързо са се простили с живота и да се опита да не мисли повече за това. Люшна детето в ръцете си.

— Добре ли си, миличко?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето със сериозен тон, — но на мама й е страшно зле.