Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Лаура беше готино момиче, Минерва, добра компания и в леглото, и извън него. Освен това притежаваше Хауардовата добродетел да не потиска съпруга си, изработена у нея още по време на първия й брак — повечето Хауардовци се нуждаят от повече от една женитба, за да се научат на това. Тя знаеше кой съм аз — че съм Старейшината — и бракът ми с нея и децата ни бяха регистрирани в архивите също така, както и бракът ми с баба й и потомците ми от него. Но тя не се отнасяше към мен като с човек, който е с хиляда години по-възрастен от нея, и никога не ме разпитваше за подробности относно предишните ми животи, а просто ме слушаше, ако имах желание да разкажа нещо.

Изобщо не я виня за раздялата ни, за всичко бе виновно онова алчно прасе Роджър Спърлинг.

„Ако нямаш нищо против, скъпи — каза ми Лаура, — ще си остана вкъщи. Ще се занимавам с пазаруване на дрехи, когато поотслабна. Що се отнася до хапването, няма ресторант в Нова Канавера, където да се намери по-хубава храна от тази, която готви нашият Томас. Е, може би само в «Кухнята на Естел», но това е закусвалня, а не ресторант. Ще наминеш ли да ги видиш? Естел и Джо имам предвид.“

„Възможно е.“

„Намери време, скъпи; те са прекрасни хора. Освен това искам да изпратя няколко дрънкулки на кръщелницата си. Аарон, ако искаш да ме отведеш в хубав ресторант, когато отидем в града, първо уговори Джо да го отвори. Той готви не по-зле от нашия Томас.“

( „По-добре от Томас — казах си. — И не се мръщи в отговор на учтиви молби.“ )

Минерва, проблемът с прислужниците е, че в един момент ти започваш да служиш на тях.

„Ще намина, поне за да предам на Либи подаръците ти.“

„Целуни ги от мен. Даже ще взема да изпратя по нещо за всичките деца. И не забравяй да кажеш на Естел, че пак съм бременна, непременно се поинтересувай дали и тя не е, после ще разказваш… По кое време ще тръгнеш, скъпи? Трябва да проверя ризите ти.“

Лаура беше искрено убедена, че независимо от вековете жизнен опит, аз не съм в състояние да си подредя сака дори за цяла нощ. Способността й да вижда света такъв, какъвто й се иска, й позволи да живее с мен цели четирийсет години, независимо от всичките ми странности. Страшно я ценя. Любов? Несъмнено, Минерва. Лаура винаги се грижеше за мен, а аз — за нея, и ни беше хубаво заедно. Това е любов, но не точно от този вид, за който жадуваш ти.

На следващия ден се качих на джамп-бъгито си и литнах към Нова Канавера.

(Пропуснато.)

… Планираното посещение в „Мейсън Лонг“. Лита възнамеряваше да ме атакува внезапно. Аз съм сантиментален, тя знаеше това и се беше подготвила. Когато аз пристигнах, капаците на прозорците вече бяха сложени, предварително. Двете по-големи деца вече бяха сложени да спят, а бебето Лаура отдавна бе заспало. Джо ме пусна вътре и помоли да почакам; яденето след минута щяло да стане готово. Така че аз тръгнах към стаите им да търся Лита.

Намерих я облечена в саронга и сандалите, който й бях купил един час след като бях купил нея. Никаква козметика, косите й се спускаха свободно по раменете. Но сега пред мен не бе изплашена, невежа робиня, която не знае дори как да се изкъпе; тази красива млада дама беше чиста като стерилизиран скалпел, от нея се носеше ухание на парфюм „Полъх на пролет“ — впрочем по-правилното му име би било „Полъх на съблазън“ и би трябвало да се продава само по лекарско предписание.

Тя остана достатъчно дълго в същата поза, за да мога да оценя гледката, после се приближи и ме срази с целувка, придружена от засиления аромат на парфюма.

В момента, в който ме пусна, се появи Джо, облечен в сандали и къси панталони.

Но аз не се поддадох на сантименталности, не казах нищо за костюмите им и веднага се заловихме за работа. Веднага щом Лита разбра за какво става въпрос, тя се превърна от съблазнителна сирена в делова бизнес дама, и разговорът ни започна.

„Аарон — каза тя, — вие искахте да бъдем свободни и ние се опитахме да станем такива — затова и ви изпратихме тази сметка. Към нея дори може да се прибави още — ние ви дължим тези пари. Ние не искаме да притежаваме най-големия ресторант в Нова Канавера. Ние сме щастливи, децата са здрави, изкарваме достатъчно пари.“

„И работите прекалено много…“ — отбелязах аз.

„Изобщо не работим чак толкова много. Докато по-голям ресторант ще изисква наистина още повече работа. Но изглежда вие пак възнамерявате да ни купите. Ако е така, тогава всичко е наред — ние никога не сме признавали друг господар освен вас. Към това ли се стремите, сър? Ако е така, кажете ни. Бъдете откровен с нас.“