Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

След няколко години „Кухнята на Естел“ се премести във финансовия квартал, разшири се и Лита нае сервитьорка — красива, естествено…

(Пропуснато.)

… „Мейсън Лонг“ беше помпозна сграда; на единия от ъглите й бе разположено кафене, наречено „Кухнята на Естел“, където самата Естрел се чувстваше като в трапезарията си. Тя винаги бе усмихната, облечена така, че да се подчертава хубавата й фигура, поздравяваше по име всички клиенти и научаваше и запомняше как се казват идващите за първи път. Джо бе назначил трима главни готвачи с множество помощници, които или отговаряха на високите му изисквания, или биваха изхвърляни.

Но преди да открият „Мейсън Лонг“ се случи нещо, доказващо, че децата бяха дори по-умни, отколкото бях предполагал. И че помнят всичко и могат да си правят изводи върху събития, които по-рано не са разбирали. Защото — помниш — когато ги купих, те никога не бяха докосвали пари.

Получих писмо от адвокат; вътре имаше банков превод за две пътувания: от Благословена до Валхала и от Валхала до Лендфол, като стойността на второто беше изчислена по тарифите на Междузвездната миграционна корпорация, Нова Канавера, а цената на първата част от маршрута бе приравнена с цената на втората част. Беше посочена някаква сума, част от стойността на превозваната стока. Споменаваше се и за пет хиляди благослева, превърнати във валутата на Лендфол по обменен курс, базиран на равната покупателна способност (виж приложението); върху получената сума бяха начислени лихви за тринайсет години и всичко това трябваше да ми бъде изплатено. Не си спомням вече за какви пари ставаше въпрос, Минерва, във всеки случай не бяха никак малко.

Не бяха споменати нито Джо, нито Лита, чекът беше подписан от адвоката. Обадих му се.

Той бе доста нелюбезен, което не ме впечатли особено, тъй като и аз съм бил адвокат на същата планета. Каза, че изпълнява волята на клиент, пожелал да остане анонимен, и благоволи да добави, че е упълномощен да предаде парите на някаква фондация, ако не ги приема. Обаче не пожела да ми обясни точно за каква фондация става въпрос.

Прекъснах разговора и се обадих в „Кухнята на Естел“. Отговори ми Лита; като разбра, че говори с мен, веднага включи изображението и се усмихна възможно най-ослепително.

„Аарон! От толкова отдавна не сме ви виждали!“

Съгласих се и добавих, че те изглежда са поизперкали, откакто съм ги оставил без надзор.

„Получих тук една глупост от някакъв адвокат, придружена от смешна сметка. Ако ми беше подръка, скъпа, щях да те напляскам. Я по-добре ми дай Джо.“

Тя щастливо се усмихна и каза, че с удоволствие ще ми разреши да я напляскам във всеки удобен за мен момент, но в момента няма да мога да разговарям с Джо, тъй като тъкмо затваря заведението. После усмивката й изчезна и тя изрече с достойнство:

„Аарон, наш стари и най-верни приятелю, онази сметка не е смешна. Има дългове, които не могат да се изплатят. Така ни учехте вие някога. Но паричната част от дълга може да бъде изчистена. Това и решихме да направим, въпреки че изчисленията ни може и да не са съвсем точни.“

„Дявол да го вземе, малко глупаво момиче! — възмутих се аз. И продължих с нещо, подобно на: — Вие, деца, не ми дължите нито едно шибано пени!“

Тя отвърна:

„Аарон, скъпи наш господарю…“

При думата „господар“ се стопиха всичките ми задръжки, Минерва. Използвах език, който би могъл да изгори гърбовете на шест заинатили се мулета. Тя ме изчака да изпусна парата, после тихо каза:

„Вие сте наш господар дотогава, докато не ни освободите — с приемането на тази сума… капитане.“

„Скъпа…“ — започнах аз и спрях, разколебан.

„Дори и тогава ще си останете господар за мен — добави тя. — Също и за Джо, сигурна съм. Въпреки че вече сме горди и свободни, както ни учехте. И нашите деца — тези, които имаме и ще имаме в бъдеще — никога няма да разберат, че някога сме били всичко друго, но не свободни… и горди.“

„Скъпа, караш ме да се просълзявам“ — обадих се аз.

„Не, не! — отвърна тя. — Капитаните никога не плачат.“

„Разбира ти главата от тези неща, момиче! — рекох аз. — Случва се и да плача. Но в каютата си, при затворени врати. Скъпа, няма да споря. Ако това ви е необходимо, за да се почувствате свободни, ще взема парите. Но без лихвата. От приятели не се взема лихва.“

„Ние сме ви повече от приятели, Капитане. Дълговете винаги се връщат с лихвите — така сте ни учили. И аз самата го знаех — още когато бях освободена от робство. Джо също го знаеше. Тогава аз се опитах да заплатя лихвите, сър. Но вие не ме пожелахте.“