Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Минерва, според изчисленията ми Лита закъсняваше с десет дни, което не безпокоеше децата, а аз се стараех да не привличам вниманието им, тъй като също не бях особено притеснен: Лита изглеждаше нормално във всяко отношение. Подготвях я не само със съвети и упражнения, но и с помощта на хипноза. Исках всичко да стане по най-лесния възможен начин; не обичам оперативната намеса, този канал трябва да се разширява , а не да се реже.

Тревожеше ме само едно нещо: вероятността да се наложи да прекършвам вратлето на уродливо дете. Тоест — да не си затваряме очите пред истината — да убия бебе. Изчисленията, на които бях посветил онази безсънна нощ, бяха оставили шанс за подобно нещо, а ако бях объркал нещо в сметките, рискът щеше да нарасне още повече.

Но ако се наложеше да го направя, бях готов.

Аз се безпокоях значително повече от Лита. Всъщност не мисля, че тя изобщо се притесняваше от нещо; бях свършил добра работа с тази подготовка чрез хипноза.

Ако се наложеше да направя онова неприятно нещо, трябваше да действам бързо , докато вниманието на двамата е насочено другаде, за да не забележат нищо, и възможно най-бързо да махна по-далеч останките, които биха били покъртителна гледка за тях. А после да се заема с ужасно трудната задача: да се опитам да ги свържа отново емоционално. Като брачна двойка? Не знаех. Може би щях да имам определено мнение едва след като видя какво носи тя в утробата си.

Най-накрая контракциите й се учестиха, така че аз наредих на двамата да лягат на стола. Условията бяха благоприятни, с гравитация само четвърт g. Столът бе регулиран, децата бяха тренирали позата и също бяха готови. Първо се настани Джо, после аз повдигнах Лита и я сложих върху коленете му. Удаде ми се с лекота — при това притегляне тя тежеше не повече от четирийсет фунта, около осемнайсет килограма.

Тя разположи краката си почти хоризонтално и се издаде напред, докато Джо я държеше здраво.

„Така добре ли е, капитане?“ — попита момичето.

„Отлично — отвърнах. Ако Джо не беше на стола, тя щеше да се разположи много по-удобно, но тогава нямаше да има подкрепата на ръцете му. Дори не им бях казал, че раждането може да се осъществи и по друг начин. — Целуни я, Джо, докато я стягам с ремъците.“

Левият ремък — около левите колене на двамата, десният — около десните, а после завързах Джо здраво за стола — така, че да не може да се помръдне, дори ако корабът се разпадне. Ръцете й бяха върху облегалките, а той я беше обгърнал под гърдите, точно над издутия й корем. Джо знаеше какво да прави, бяхме го тренирали неведнъж. При моя команда трябваше да я хване здраво, но не и преди да съм му дал знак.

Табуретката ми беше прикрепена към пода. Завързах се здраво за нея и им напомних, че започва най-важната част, която поради разбираеми причини не сме репетирали.

„Хвани я здраво, Джо, но без да й пречиш да диша. Удобно ли ти е, Лита?“

„А… — едва си пое дъх тя. — Аз… започва!“

„Потърпи, миличка!“

Убедих се, че левият ми крак се допира до таблото за управление на гравистата и погледнах корема й.

Тъкмо когато тя се напрегна, превключих гравитацията от една четвърт на две g. Лита изохка, а бебето изскочи право в ръцете ми.

Отново превключих притеглянето на обичайното за нас — четвърт g, и бързо огледах новороденото. Нормално момченце, червено, сбръчкано и грозничко. Плеснах го по задника и то нададе рев.

(Пропуснато.)

… Момичето, за което възнамерявах да се оженя, се бе омъжило отново и вече имаше ново бебе. Нищо чудно: бях прекарал две стандартни години извън Лендфол. Разбира се, нямаше нищо трагично: в края на краищата ние вече бяхме женени с нея около сто години по-рано. Стари приятелчета. Поговорих с нея и със съпруга й, после се ожених за една от внучките й, която, естествено, не произхождаше от мен. Разбира се и двете момичета бяха от Хауардови, и Лаура, и новата ми жена от семейство Фут 54.

Ние си подхождахме чудесно, Минерва: Лаура беше на двайсет, а аз, скоро след подмладяване, изглеждах в началото на трийсетте. Имахме доста деца… девет, мисля. След повече от четирийсет години й омръзнах и реши да се ожени за моя пети/седми братовчед 55Роджър Спърлинг, което не ме натъжи особено: отдавна се бях отегчил от ролята си на селски земевладелец. Във всеки случай, когато жената иска да си ходи, най-добре е да я пуснеш. Накратко — присъствах на сватбата им.

Роджър беше изненадан, когато научи, че плантацията ми не е била съвместна собственост на мен и жена ми. Или вероятно просто не е предполагал, че с Лаура бяхме подписали брачен договор. Обаче аз не за пръв път бях богат и бях научил някои неща. Доста време загубих докато го накарам да проумее, че Лаура притежава само това, което е донесла в семейството, плюс някаква лихва, а не хилядите декари, които притежавах още преди сватбата ни. В много отношения е по-лесно да си беден.