Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Тя така и направи и беше изненадана от лекотата, с която се справи. Аз с възможно най-честна физиономия й обясних, че краката й са се надули първия път, така че да не се притеснява, а да започва да тренира: един час днес, малко повече на следващия ден, докато не започне да се чувства удобно дори когато е обута цял ден. След седмица тя се разхождаше с ботуши дори когато върху нея нямаше нищо друго; оказа се, че се чувства по-удобно с тях, отколкото боса. В което нямаше нищо чудно — бях избрал ботушите внимателно, релефът им следваше извивките на стъпалото. Като се има предвид бременността й и привличането на повърхността на двете планети — 0,95 g в родината й и 1,14 g на Валхала, тя тежеше двайсетина килограма повече, отколкото когато и да било преди, и се нуждаеше от здрава опора за краката си.

Наложи се изрично да я предупредя да не си ляга с тях.

Взимах я още няколко пъти със себе си в града, докато избирах новата стока, но я държах под око и не й давах да шари много-много насам-натам. Когато я канех, тя идваше с мен, но предпочиташе да остане на борда и да почете.

През това време Джо работеше от сутрин до вечер, даваха му отпуска само един ден в седмицата. Наредих му да напусне работа преди самото тръгване и устроих на своите деца истински празник; наех шейна за цял ден, със северни елени вместо мотор. Денят беше слънчев и ясен, почти топъл, гледките по пътя доставяха наслада. Обядвахме в провинцията, в чудесен ресторант с изглед към покритите със сняг върхове на хребета Йотънхеймен, следващото ни ядене бе в класен ресторант в града, с музика на живо и с програма, а и с прекрасна кухня… Спряхме за по чаша чай и в изисканото ресторантче, където работеше Джо, и чухме собственика да се обръща към него с „фрихер Ланг“ вместо с „ей, ти“ и искрено да се възхищава на прекрасната му булка.

Да, Минерва, тя беше прекрасна. На Валхала жителите и от двата пола под тежките горни дрехи носят и по-тънки, подобни на пижами. Разликите между мъжките и женските са в материята и кройката. Бях купил пълни комплекти и на двамата. Джо изглеждаше впечатляващо, аз също, но всичките очи бяха вперени в Лита. Тя беше покрита от раменете до ботушите, но само технически. Прозрачната тъкан на това харемско облекло блестеше с оранжеви, зелени и златни искри, без да прикрива нищо от тялото. Всеки, който пожелаеше, можеше да види, че зърната на гърдите й са се втвърдили от възбуда… и нямаше такива, които да не желаят да се насладят на гледката. Само да бяхме останали още някой и друг месец, и не й мърдаше титлата „Мис Валхала“.

Тя изглеждаше внушително и го знаеше, лицето й светеше от щастие. Тя беше уверена в себе си и аз бях успял да я обуча как да се държи на масата според местния етикет, как да сяда и става, и изобщо — на всичко, което трябваше да знае по въпроса. Изключено беше да допусне гаф.

Нямаше причина да не й позволя да демонстрира красотата си и да се наслаждава на безмълвното, а понякога не толкова безмълвно одобрение; е, когато станахме, за да излезем, аз и Джо не се опитахме да прикрием дръжките на ножовете, които се подаваха от ботушите ни. Разбира се, Джо още не бе изкусен боец с ножа. Но вълците около нас не знаеха това и не изгаряха от желание да безпокоят нашата красива вълчица, при положение че тя се намира под закрилата на свои собствени вълци.

… Рано на следващата сутрин, независимо от кратката нощ. Товарихме през целия ден, Лита се занимаваше с митническите декларации, Джо сверяваше номерата, а аз се опитвах да си изясня дали не са ме ограбили. Късно вечерта, заедно с пилотиращия компютър, който ми даваше последните числа, вече се готвехме за първия преход в нула-пространството, в посока Лендфол. Нагласих гравистата и вече се отдалечавахме бавно от Валхала по нормалата към повърхността с комфортното ускорение от четвърт g (бях решил — никаква безтегловност вече, докато Лита не роди). Затворих контролната стая и се отправих към каютата си, опитвайки се да си внуша, че може да се изкъпя и на следващия ден.

Вратата им беше отворена — вратата към спалнята им, там, където по-рано живееше Джо, преди да обединим каютите им в един общ апартамент. Та вратата беше отворена, а те бяха в леглото. Не бяха постъпвали така никога по-рано.

Скоро ми станаха ясни причините за постъпката им. И двамата се измъкнаха от завивките и зашляпаха с босите си крака към мен; искаха да се присъединя към забавленията им. Желаеха да ми се отблагодарят… За празника по-рано през деня, задето съм ги купил и за всичко останало. Дали идеята беше негова? Или нейна? Или и на двамата? Изобщо не се опитах да си го изяснявам; просто им благодарих и им казах, че съм разнебитен, едва се държа на краката си, целият съм в пот и единственото, което искам, е да се добера до сапуна и до горещата вода, а после да спя дванайсет часа. Казах им, че и за тях ще е добре да си поспят повечко, а корабното разписание ще съставим, след като си отпочинем.