Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

О, Лита би оцеляла на Валхала заради тамошния непоклатим обичай да считат бременните жени за хубавици, и да смятат, че с напредването на бременността стават още по-красиви. Според мен наистина си е така, а в случая на Лита просто нямаше съмнение. Когато я купих, тя не беше нищо особено; когато се приземихме на Валхала, бе бременна в петия месец и бе ослепително красива. Ако я бях пуснал от кораба, първите шест срещнати мъже веднага щяха да й предложат женитба. Ако пък освен в утробата си носеше и едно дете на гърба си, несъмнено щеше да се омъжи за някого още при самото пристигане: планетата не беше заселена дори наполовина, и плодовитостта се ценеше особено много.

Не мисля, че би зарязала Джо толкова бързо, но не исках да й се завърти главата от прекаленото мъжко внимание. Не желаех и тя да изостави Джо заради някой богат аристократ или земевладелец, колкото и нищожни да бяха шансовете за такова събитие. С доста труд бях пробудил егото на Джо, но то бе още твърде крехко и такъв удар би го погубил. В момента той се държеше доста гордо, но тази гордост се основаваше на факта, че е женен мъж и чака дете. Споменах ли ти, че в брачното им свидетелство им дадох едно от имената си? По време на престоя ни на Валхала те станаха Freiherr og Fru Lang, Josef og Stjerne 53. Искаше ми се поне за няколко години да бъдат мистър и мисис Лонг.

Минерва, аз ги накарах да си дадат обет за цял живот, обаче не разчитах, че ще го спазят. О, ефимерните често запазват брака си до края на дните си, но що се отнася до останалото… дяволът не стои мирен. Лита беше наивна, дружелюбна, сексуално предизвикателна; въпрос на време беше да се препъне с ниските си токове и когато падне по гръб, да забрави да затвори краката си… Знаех, че ще стане точно така. Но не исках да се случва, преди да съм дообучил Джо. От рога невинаги боли глава. Просто момчето трябваше да разполага с време, за да порасне и съзрее, да придобие самоувереност — и тогава щеше да може да ги носи търпеливо и с достойнство… А Лита беше точно от типа жени, способни да го дарят с прекрасни разклонени еленови рога.

Намерих му работа — ловец на бисери и момче за всичко в малък изискан ресторант, като се договорих със собственика да му плащам за всяко ястие от валхалската кухня, което Джо се научи да готви правилно. Същевременно държах Лита на кораба — под предлог, че бременна жена не бива да излиза сама на улицата в такова лошо време, без да има подходящи дрехи. Бях обещал да й намеря такива дрехи, но се измъквах от въпросите й със заповед да не ме безпокой, тъй като съм твърде зает със стоката.

Тя възприе ситуацията напълно спокойно, само леко се нацупи. Валхала изобщо не й харесваше: гравитацията беше 1,7 g, а Лита беше свикнала с лукса на безтегловността — нямаше проблеми с издутия корем и гърдите, нито пък натоварване върху кръвоносните й съдове. А на планетата момичето се почувства значително по-тежко от преди; чувстваше се неудобно, боляха я краката. Късчето от Валхала, което се виждаше през люка, приличаше на замръзнал ад. Предложението ми да дойдат с мен на Лендфол бе прието с искрена радост.

Но тъй като Валхала беше единственото ново място, което някога е посещавала, Лита искаше да я огледа. След като приключих с разтоварването на стоката, взех размерите на момичето и й намерих топла горна дреха в местен стил, но й изиграх и един мръсен номер: донесох й три чифта ботуши и й наредих да си избере един от тях. Двата чифта бяха обикновени работнически ботуши; третите бяха изящни, но с половин номер по-малки, отколкото трябваше.

Така че, когато я изведох извън кораба, тя носеше прекалено тесни ботушки, а времето беше необичайно студено и ветровито — бях следил прогнозите. Както на всички звездни пристанища, и на Торхейм имаше много забавни местенца, но аз старателно ги избягвах и развеждах Лита пеша из скучните околности. Когато наех шейна, за да я изпратя обратно на кораба, тя вече съвсем се беше разкиснала и мечтаеше само за едно: да се измъкне от неудобните дрехи, особено от ботушите, и да се вмъкне във ваната с гореща вода.

На следващия ден отново й предложих да я взема в града, но не бях особено настоятелен. Тя учтиво ми отказа.

(Пропуснато.)

… Не че това беше толкова лошо, Минерва; просто исках да я държа изолирана, без да предизвиквам подозрението й. Купих й два чифта от онези безвкусни ботуши — единият чифт беше точно нейният размер — и й ги връчих вечерта след онази наша първа разходка, когато тя накисваше във вода горките си уморени крака. По-късно изказах предположението, че бедите й се дължат на факта, че тя никога през живота си не е носила ботуши или обувки, и попитах небрежно дали не е по-добре да походи обута на кораба, за да свикне?