Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— И още питаш? — Той хвана лицето й с длани. — За малко да те загубя. Когато онзи опираше ножа в гърлото ти, видях живота си без теб. И осъзнах какъв глупак съм да те оставя да си тръгнеш.

Една сълза се търколи по бузата й.

— Хей! Не исках да те разплаквам! — Той свали очилата й, преди да се замъглят, и изтри сълзата с палец.

— Страхотно е, че толкова мислиш за мен — прошепна тя.

Съвсем погрешно тя още не вярваше, че той я обича заради това, което е.

— Не само мисля за теб, Лекс. Обичам те. Казах го снощи, но не го доказах. Обичам те и искам да ти го доказвам до края на живота си.

Тя му се усмихна с онази искрена, открита усмивка, която го бе пленила още при първата им среща.

— Ами ако все още искам къща? — попита тя. — Не бих се отказала напълно да пътувам, но трябва да си имам дом. Какво ще кажеш?

Ако тя държеше да живее самостоятелно, преди да се обвърже с него, нямаше да му е приятно, но щеше да го приеме.

— Предполагам, че ще бъда принуден да идвам на гости до покрайнините с кола.

— Не. — Тя почеса носа си. — Ами ако поискам ние да си купим къща? Заедно. Забелязах, че даваш съвети колко е важно да си имаш дом, но ти дори нямаш един комплект еднакви чаршафи и чинии. Можем да започнем да го градим заедно. От нулата.

— Наш дом. — Наложи се да повтори думите, за да ги проумее.

Тя кимна.

— Дом, където да се връщаме след пътешествията.

— А когато не пътуваме?

— Ще работим…

— И ще градим семейство? — Още докато изричаше тази фраза, дъхът му секна.

С широко отворени очи тя асимилира въпроса му и кимна.

— Сигурна ли си?

— Да — усмихна му се тя. — Да. Напълно. — В този миг Куп получи отговор на мечтите, които сам не знаеше, че има.

Лекси не можеше да скрие усмивката си. Никога не бе си позволявала да мисли за истинска любов, семейство или нещо трайно. Никога не бе вярвала, че може да го пожелае или да го получи.

Всичко се промени заради този мъж.

— Искаш ли да знаеш защо? — попита тя.

— Да, искам.

Тя не можеше да спре да го докосва, галеше го по брадата.

— Ако знаех, че толкова ти харесва брадата ми, щях да си я пусна по-рано.

Тя се засмя.

— А сега ми кажи защо си толкова сигурна, че искаш дом и семейство с мен.

Лекси стана сериозна.

— Защото ми даваш сигурност, каквато никога преди не съм имала. Даваш ми причина да се връщам у дома.

Той я целуна лекичко по устните.

— Смешно е, защото ти пък ми даваш свободата, от която винаги съм се страхувал. И ми вярваш, което ми помага да вярвам сам на себе си.

Той се наведе, за да я целуне по-дълбоко и страстно, но тя бързо се отдръпна, защото си спомни въпроса си от предишната вечер.

— Какво искаше да кажеш вчера, когато се пошегувах, че можеш да заемеш мястото на брат си в полицията? Каза нещо такова: „Вече съм опитвал това“.

Той нададе стон.

— Трябваше да напусна полицейската академия заради стара спортна травма. Живеех с чувството, че съм се провалил и не съм оправдал очакванията на баща си. После с този развод — провалих се и в брака. Единствено не се провалих като репортер.

Това й обясни много неща за него.

— И така, когато те помолих да дойдеш с мен и да зарежеш всичко, ти си се страхувал, че ти отнемам единственото, което правиш добре.

На лицето му се появи ужасено изражение.

— Е, надявам се, че все има и други неща, в които съм добър.

Усмихната, тя потупа бедрото му опасно близо.

— Така е, повярвай ми — увери го тя и се сгуши до лицето му.

— Страшна двойка сме — констатира Куп.

— Харесва ми.

— Долавяш ли иронията? Баща ми е ченге, а баба ти — крадла.

— Бивша.

— Зависи как точно ще го кажеш. — Куп я дръпна към себе си за дълга, страстна целувка, с която й се вричаше за този ден, за следващия и за бъдещето, което никога не бе изглеждало толкова безоблачно.

Нашият последен най-желан ерген напуска работа по любов. Сам Купър затвори сърцето си, дами. Но, за щастие, в града се появи нов герой ерген. Миналата вечер Рейф Манкузо спаси една жена в Ню Йорк, заради което бе ранен. Дочувам възхитените ви възгласи!

Аманда Никълс, моден редактор в „Дейли Поуст“, присъства там за отразяването на търга на фондация „Ланкастър“. Тя попита посредника в преговорите с похитителя какво изпитва човек, когато спасява момиче в беда. Въпреки че беше прободен с нож, господин Манкузо отговори на драго сърце: „Просто си върша работата. Освен че спасявам един невероятен колега от убиец…“, след което припадна от раните си.