Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Озова се на прага на вратата й с цветя в ръка. Шарлът му каза, че Лекси не си е вкъщи, и прие цветята с радост.

— Къде мога да я намеря? — попита Куп.

— Където винаги отива да поразмисли — отговори Шарлът.

— Нарочно ли ми даваш тази загадка? — попита я той.

Тя го щипна за бузата.

— Не, разбира се. Казвам само това, което знам. Ако си толкова интелигентен, колкото си мисля, няма да е проблем да я намериш.

Куп завъртя очи.

— Отивам! — Към единственото място на света, където би могла да бъде.

Лекси се настани на пода с гръб към витрината и панорамата на града. Навън валеше и малко хора искаха да гледат града през мъглата. За нея нямаше значение. Тя беше над облаците и това й стигаше.

Включи айпода си, пъхна слушалките в ушите и обърна вестника на страницата за недвижими имоти. Имаше голям избор. Апартамент или къща. В града или в покрайнините. Наем или покупка.

Сърцето й заби лудо при мисълта да си има собствено жилище. Неща, които да я връщат у дома. Любими дрънкулки. Картини. Книги.

— Извинете, това не е обществена читалня — дочу тя приглушен глас.

— Знам — отговори Лекси, без да вдига поглед.

— Не е и кафене.

Лекси смръщи вежди.

— Не преча на никого. Има още много прозорци. И без това нищо не се вижда.

Някой подритна крака й.

— Хей! — Тя вдигна поглед, готова да се разправя с досадника, и срещна познати прекрасни сини очи. — Куп! Какво правиш тук?

Но още докато го питаше, пулсът й се ускори, защото разбра, че е запомнил любимото й място.

— Защо мислиш съм тук?

— Търсиш ли ме? — с надежда в гласа попита тя.

Той кимна и я погледна мило.

— Как е Сара?

— Доста я боли коляното. Притеснява се дали ще се възстанови напълно. И е в скапано настроение. Но и двамата с партньора й ще се оправят и това е най-важно — отговори Куп. — Нещо против да се присъединя към теб?

Лекси посъбра вещите си и му направи място.

Куп се настани на пода до нея с гръб към витрината. Дългите му крака бяха опънати напред, а бедрото му се допря до нейното.

Топлината от допира се разля по тялото й чак до стомаха й и по-надолу.

— Как разбра къде съм? — попита тя.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Баба ти ми каза, че си там, където винаги отиваш да си събереш мислите.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Радвам се, че ме познаваш толкова добре.

— Така е, иначе щях да обикалям из града.

Не беше се избръснал и тя прокара ръка по грапавата му брада.

— Харесва ли ти? — попита той.

Тя се усмихна.

— Да.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

Тя кимна. Можеше да я помоли, за каквото поиска.

— Или си купи нов допълнителен телефон, или се научи да си зареждаш батерията. В бъдеще няма да мога да се свързвам с теб. — Гласът му изхриптя.

Бъдеще.

Сърцето й подскочи, като чу тази дума.

— Мисля, че ще мога да го направя.

— Добре. Кажи защо дойде тук? Какво става в тази красива главица? — попита той и вдигна вестника, който тя четеше.

Притеснена, Лекси искаше да го грабне от ръцете му. Вместо това ги стисна в юмруци и зачака реакцията му.

Той разгледа страницата и присви очи объркано.

— Недвижимите имоти на „Ню Йорк Таймс“?

Тя трудно преглътна.

— Чувала съм, че са най-надеждни.

— Баба ти ще се мести ли?

— Не. Аз ще се местя.

Погледът му помътня от объркване.

— Не разбирам.

Лекси си пое въздух.

— Търся си жилище. Апартамент, а може и къща. Не съм сигурна. Освен това не съм решила дали да остана в града, или да проуча нещо в околностите. На първо време.

— Лекси, ако си търсиш жилище, защото мислиш, че аз искам да…

Тя поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб. Е, не е съвсем вярно. Ако не беше ти, едва ли щях да се вгледам по-сериозно в живота си. Но правя това заради себе си. Време е сама да поема живота си, не мислиш ли?

Главата му се замая, но не от височината.

— Зависи какво означава сама. Ако ми позволиш да участвам, тогава, да, мисля, че е време. И не е нужно да се установяваш някъде, за да станем „ние“. Не бях прав, като настоявах да се откажеш от това, което си ти.

Тя го погледна в очите, но нищо не каза. Той продължи:

— Ти си специален човек, Лекси. Винаги съм го знаел. Ти ми върна енергията в живота и в работата. В писането ми. Това има голямо значение за мен. Криминалната хроника ще съществува и без мен. Искам да пътувам и да видя света през твоите очи.

Тя премигна, за да не се разплаче.

— Защо? Какво се промени за двайсет и четири часа? — попита тя, явно не съвсем убедена.