Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Естествено главната причина за това беше Куп.

Изпитвам нещо повече към теб, Лекси.

Тези думи още продължаваха да се въртят в мислите й. Да вълнуват сърцето й.

Страхуваше се да му даде възможност да отиде по-далеч и да й признае любовта си. Той я познаваше по-добре, отколкото тя самата себе си. Разбираше отношенията в семейството й.

Нали тъкмо той й подсказа, че с баща й имат много общи черти на характера, а тя години наред си бе мислила обратното. И ето я сега, за първи път искаше да се сближи повече с него. Да признае, че е била прекалено инатлива и се надяваше да получи от него същото признание. Опитваше се да разбере как биха се развили отношенията им нататък.

Лекси приглади белите си панталони и пооправи копринената ризка с къси ръкави — дрехи, избрани, за да изразят уважението й към баща й и работата му. Пое си дълбоко въздух, готова да влезе с надеждата, че той ще оцени жеста й — да захвърли дългите поли и многобройните гривни.

След няколко минути, настръхнала от надутия климатик, Лекси почука на вратата на офиса му.

— Изненада! — каза тя и се пъхна вътре. Трябваше да си уговори среща, но искаше да си остави вратичка, в случай че се откаже.

— Алексис, това наистина е изненада! — Той стана иззад бюрото си, което в спомените й от детинство беше огромно и внушително. — Случило ли се е нещо? — побърза да попита той.

Тя не прие въпроса лично. Никога не бе отивала там „просто ей така“, а ако имаше избор, изобщо не отиваше.

— Майка ми добре ли е? — попита той.

— Добре е — побърза да го увери тя. — И аз съм добре.

Веждите му се повдигнаха от изненада. Той нямаше представа защо е тук.

— Надявах се, че ще можем да… поговорим.

— Разбира се. — Посочи й място да седне.

Лекси се настани на един от големите столове и си спомни как като дете обичаше да си клати краката напред-назад, а Маргарет все й напомняше, че една дама трябва да стои с кръстосани глезени и да не щурува като момче. По-важното сега бе, че Лекси си спомни за нещо приятно от посещенията на това място, което я изненада.

Пое си дълбоко въздух за кураж, преди да каже първото нещо, което й дойде наум.

— Знам, че съм разочарование за теб — побърза да уточни тя, преди да се е изплашила.

Баща й се сепна, поразен от изказването й.

— Това е малко пресилено — каза той.

Лекси поклати силно глава.

— Не точно. Истина е. Аз не съм като теб, като майка ми или Маргарет. Не съм целеустремена, нито отдадена на нещо — поне не според твоите представи. Но имам своите успехи, ако успех означава да се издържаш сам. Имам възможност да спестявам и да си организирам пътешествия, за да опозная света. И обичам онова, което върша. Искам да кажа, че наистина обичам дизайнерската си работа и различните клиенти, които срещам чрез нея. — Тя усети прилив на адреналин, докато описваше живота си от своя гледна точка.

— Алексис — започна баща й, доста объркан.

— Чакай, моля те! Може ли да довърша?

Той търпеливо кимна. Това беше едно от положителните му качества.

— Също съм изключително почтена. Това е нещо, на което сте ме научили ти и мама, и се гордея. Не взимам на клиентите си повече пари, отколкото трябва, а бих могла. Те нямат представа колко време ми отнема един проект или едно актуализиране на сайт. Моята асистентка с удоволствие работи за мен, защото й плащам добре и се отнасям с уважение към нея. А тя ми отговоря с най-доброто. И пак казвам, мога само да благодаря на теб и на мама, че сте възпитали у мен тези качества.

Тя погледна баща си, който прокарваше ръка през косата си.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Сигурна съм. — Тя едва преглътна, търсейки подходящите думи, за да му обясни. — Опитвам се да кажа, че може да не съм се вслушала във вашите препоръки за мен, нито съм правила нещата по вашия начин, но въпреки това имам успех. — Тя стисна още по-здраво дръжките на креслото. — Аз съм завършена личност — много повече от вас, ако не възразяваш да го отбележа — видяла съм повече свят. И съм постигнала успех по моя си начин. — Лекси вдиша дълбоко. — Съгласен ли си с това?

Той помълча няколко секунди, които й се сториха цяла вечност, после бавно кимна.

— Да, съгласен съм. Никога не съм мислил за теб или за начина ти на живот по този начин.

Лекси се усмихна.

— Знам. Искам да ти кажа, че дойдох, за да разбера теб.

Той се наведе напред.

— Как така?

— Мисля, че с теб доста си приличаме — повече, отколкото си даваш сметка.

— Не съм си представял, че имаме общи черти, откровено казано. Затова, моля те, обясни ми! — Въпреки напрежението в стойката си и сключените на бюрото ръце погледът му беше открит. Любопитен. Приканващ.