Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

А какво да прави с Лекси?

За това нямаше лесен отговор.

Не й се обади. Тя знаеше, че има какво да й каже. А той знаеше, че тя не иска да го чуе. Освен това у нея беше проектът за сайта му, така че тя беше на ход.

Така трябваше да стане.

Колкото и да не му харесваше.

Той се обади на Шарлът, за да й каже, че халката й е у него. Тя естествено го покани на вечеря, но той отказа. Беше чакала петдесет години да си я върне, информира го тя, така че можеше да изчака още малко до следващата му среща с Лекси.

— Стара лисица — измърмори той.

След като мистерията с пръстена беше разкрита, Куп прекара следващите четири дни в офиса си, за да навакса с работата. Беше му трудно да се концентрира, но още по-трудно беше да се прибира в празния апартамент.

— Няма да повярваш! — възкликна Аманда от другата страна на бюрото му.

— Казвай — разсеяно я подкани той.

— Обадиха ми се от фондация „Ланкастър“.

Куп наостри уши и вдигна поглед от компютъра.

— Знаех си, че това ще привлече вниманието ти. — Тя доволно се усмихна.

Аманда му се беше ядосала, като й призна неофициално, че е върнал бижутата, но й отказа правото да отрази новината в рубриката си. Куп разбираше, че с тази новина ще направи удар. Той също. Но бе избрал да защити Шарлът и Лекси. Нямаше да си прости, ако разкриеше информацията.

Но вечер пишеше на компютъра си романизирана версия на събитията, като промени имената. Това беше най-добрата му творба досега.

— Хей, събуди се! — Аманда щракна с пръсти пред лицето му. — Къде се отнесе? Както и да е. Фондацията иска да продаде на търг бижутата, които ти върна. Изглежда имат голяма нужда от пари. Организират търгове, за да събират средства и да привличат внимание към каузата си. И искат да ми дадат изключителни права да отразявам събитието! — сияеща обясни тя.

— Това е фантастично! Видя ли? Сега можеш да си направиш репортажа и то от по-добър ъгъл и да ми простиш, че не ти позволих да пишеш досега.

— Не бързай толкова.

Нещо в тона й привлече вниманието му.

— Какво искаш? — предпазливо попита той.

— Фондацията ми постави условие. — Тя го погледна прямо.

Желязната решителност, която видя в погледа й, го притесни.

— Това какво общо има с мен?

— Искат ти в качеството си на най-желания ерген да водиш събитието.

— В никакъв случай!

Тя плесна с ръце.

— Моля? Стига бе! Много си ми нужен. Доведи си някое гадже. — Реши да го примами тя.

— Нямам гадже — измрънка той.

Тя повдигна вежди.

— Значи слуховете в блога са верни? Между теб и Лекси всичко е приключило?

Той стисна зъби. Беше се постарал да не обръща внимание на блога, който следеше всеки ход в техните отношения. Но когато някой му навреше фактите в лицето, нямаше избор. Трябваше да ги приеме, както и истината.

— Не е приключило.

— Тогава покани я на търга. Също и баба й! Просто присъствайте!

— Какво знаеш за баба й?

Аманда отмести поглед.

— Нищо. Просто дочух редакторът да говори за снимката с целувката. Моля те! — Тя отново плесна с ръце.

Куп тежко въздъхна.

— Е, добре. Ще дойда.

— А Лекси?

Той поклати глава. Аманда беше безмилостна.

— Дали ще дойде, или не, това ще реши само тя.

Той единствено можеше да я покани.

Лекси мразеше банките. Беше съвсем сигурна, че това се коренеше в детството й и инициативата „Водете дъщеря си на работното си място“. Тогава двете със сестра й прекарваха деня в офиса на баща им. Маргарет обичаше да се надпреварват кой ще изпълни по-добре дадена задача. Лекси дори не се опитваше да спечели. Винаги бе искала да е някъде другаде, за предпочитане на открито, където да усеща вятъра по лицето си и да диша свеж въздух. Но ето я сега, доброволно застанала пред вратата на клон „Ню Йорк Сити“, където работеше баща й.

Не можеше да си наложи да влезе.

След признанието на баба си Лекси ходеше като в мъгла и се опитваше да си намери място. Няколко пъти отиде до Емпайър Стейт Билдинг, за да търси отговори сред облаците. В много отношения объркването й беше разбираемо. Каквото и да бе направила Шарлът като младо момиче, то не би трябвало да засяга Лекси като голям човек. От друга страна, през по-голямата част от живота си тя се бе опитвала да подражава на баба си.

Шарлът живееше по свои правила, без да се съобразява с ничие мнение. Тъкмо от това толкова се бе възхищавала Лекси. Това беше боготворяла. Или, както се бе изразил Куп, с това оправдаваше избора си. Но след разкритията, които направи Шарлът за обирите, особено за последния, Лекси реши, че трябва да се замисли за житейския си избор. Признанието на баба й я бе накарало да се вгледа по-дълбоко в самата себе си.