Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Тези знаци вдъхнаха голяма надежда на Лекси.

— И двамата знаем какво е да растеш в дом, в който не е възможно да оправдаеш очакванията на родителите си и разочарованието им се просмуква във всичко, което кажеш или направиш — каза тя с разтуптяно сърце.

— Струва ми се, че е така — най-после каза баща й. — Никога не съм гледал по този начин на нещата. — Той изглеждаше и звучеше поразен.

Нито пък тя, докато не се намери един мъдър човек да й го каже.

— Сигурна съм, че не е било лесно да растеш с майка като Шарлът — каза Лекси и нервно изчака отговора му.

Но той кимна в знак на съгласие.

— Тя никога не се държеше съвсем като другите майки. Като почнеш от облеклото, та стигнеш до действията й — това винаги ме е притеснявало. Чувствах се различен от нея и от останалите деца. Затова никога не исках да си водя приятели у дома. И колкото по-странно се държеше, толкова по-праволинеен ставах аз.

Лекси зяпна. Беше се надявала на разбиране. Никога не беше очаквала, че той ще изпадне в откровение. Че ще разруши преградата, която така и не бе успяла да прескочи като дете, и че ще й позволи да надникне в душата му.

— Точно така се чувствах и аз — тихо каза тя. — Но в моя случай колкото по-строги бяха правилата и по-големи очакванията, толкова по-упорито аз се бунтувах срещу тях. Толкова повече исках да се освободя, толкова повече се нуждаех да бъда приета такава, каквато съм. — Тя си наложи да изкаже болезнените думи, които таеше дълбоко в себе си.

— Нещо, което така и не успях да ти дам — призна накрая баща й. — Защото у теб виждах прекалено много от майка си и си казах, че с мен е свършено. — Той се покашля. — Но ти надмина очакванията ми за приликата с баба ти. Всъщност понякога усещах поведението ти като назидание.

— Така си беше — призна тя. — Обичах да бъда като баба, защото така не се чувствах самотна. Така не се чувствах лоша, задето съм различна от теб, мама или Маргарет. — Тя преглътна с буца в гърлото, несигурна дали е заради миналото, или заради бъдещите възможности.

— Спомням си колко ми беше трудно да израсна толкова различен от майка си. Не мога да повярвам как не забелязах, че ти причинявам същото.

По гласа му Лекси усети колко му е трудно да направи това признание. Но с тези думи той прекрачи една граница, което Лекси никога не бе си представяла, че е възможно.

— Мисля, че и аз можех малко да облекча живота ви — каза тя през смях.

Той се усмихна, но бързо върна сериозното си изражение.

— Въпросът е оттук накъде? — попита той неловко. Лекси въздъхна. Поне за нея отговорът беше ясен.

— Какво ще кажеш да вървим напред? — предложи тя.

Баща й стана и заобиколи бюрото.

Лекси се изправи, тръгна към него и за пръв път през живота си го прегърна сърдечно.

Тя знаеше, че трябва да благодари на Куп. Щеше да го изненада.

Ако въобще искаше да я чуе.

Лекси се прибра у баба си и завари Шарлът да пробва дрехи и да ги демонстрира из апартамента. Силвия седеше в хола и я консултираше за една небрежна, пурпурночервена рокля, която никак не подхождаше на цвета на косата й.

— Тази ми е любима! — извика Шарлът. — Ти какво мислиш?

Силвия присви очи.

— Костюмът в слонова кост повече отива на кожата ти — каза тя и побърза да намигне на Лекси.

— По какъв повод е това ревю? — попита Лекси и се настани на стола.

Шарлът се завъртя в роклята си — доколкото можеше на тази възраст.

— Всички отиваме на галавечеря във фондация „Ланкастър“.

— Моля?

Силвия се пресегна за чаша вода и отпи глътка, преди да обясни.

— Явно ще разпродадат бижутата, за да наберат средства, и организират голям купон.

Лекси присви очи, за да погледне по-внимателно двете бивши крадли, които се подготвяха за случая.

— Вие, двете, как се сдобихте с покани?

Шарлът се усмихна широко.

— От водещия, разбира се! Любимият ни ерген Сам Купър! — И тя взе да имитира удари по барабан.

Стомахът на Лекси се сви, като чу името му.

— Куп ви е поканил?!

Шарлът се наведе към Силвия.

— Мисля, че тя ревнува — престорено зашепна тя.

Въпреки абсурдната ситуация Лекси се изчерви.

— Не ревнувам.

— Е, няма причина, защото и ти си поканена!

— Да не би Куп да е идвал? — попита тя.

Силвия поклати глава.

— Тази прекрасна покана, написана на ръка, дойде по пощата. — Шарлът посочи един голям плик на малката масичка.

Лекси взе плика и разгледа адреса.

— Хей, адресиран е до мен! — Тя погледна с укор към баба си.

— Да, но вътре пише, че има покани за нас трите, поименни!