Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Това или беше наказание за грехове в предишен живот, или потвърждение на старата поговорка, че няма ненаказано добро. И в двата случая беше унизително.

Инструктира охранителя Крис Марков да не допуска никакви субекти от женски пол без уговорена среща. Вече не можеше да ходи на работа пеша, тъй като някои героини бяха научили къде живее и окупираха стълбите като папараци Бритни Спиърс. В това чудесно лятно време беше принуден да се прибира с такси. Което го подсети, че Чарли трябваше да го чака на ъгъла.

Куп хвърли и последните писма. Стигна до букетите и кутиите с бонбони. Опакованите бе изпратил на местните болници. При толкова откачени жени, тръгнали да примамват някакъв си непознат с подаръци, не би рискувал да опитва каквото и да било разопаковано. Майка му, мир на праха й, добре го бе научила.

Като бръкна за последен път в кутията, ръката му напипа нещо меко, памучно. Измъкна го и вторачи смаян поглед в дамските прашки. Поне имаха етикет. Специално този подарък едва ли щеше да го дари някъде и веднага го метна на камарата с боклук.

— Изглеждаха симпатични. Можех да проверя размера, преди да ги изхвърлите.

Куп замръзна, като чу непознат женски глас.

— Шегувам се. Може ли да се отървете от тези нещица, преди да се представя? Тръпки ме побиват от самата идея за „Ергенски блог“ и отчаяните дебнещи жени.

Куп долови закачливата нотка.

Повдигна олекналата кутия и я хвърли в контейнера, преди да се обърне към жената, нахълтала в пространството му. Тя не приличаше на бомбастичните мадами, които му изпращаха снимки в писмата си, дори бе попаднал на една гола.

Пред него стоеше зашеметяваща брюнетка с права, подстригана на черта до раменете коса, преметната на една страна. Дълги, изтънени кичури ограждаха красиво лице. Въпреки екстравагантните очила с черни рамки, той забеляза високи скули. Погледът му се спря на плътните й съблазнителни устни. Най-силно го впечатлиха очите й зад прозрачните стъкла. С разширени, тъмни ириси, чиито цвят не можеше да се определи заради гаснещата светлина.

Очилата придаваха интелигентно, но и сексапилно излъчване. Приличаше му на пъзел, който с удоволствие би разглобил и наредил отново с по-специално внимание.

Но само защото го привличаше, не означаваше, че може да й се довери.

— Ето, разтоварих се. Сега кажете коя сте и какво правите тук? — попита предпазливо той.

Тя му се усмихна широко и добави красиви зъби към плюсовете си.

— Чакам ви — заяви тя.

Отговорът й го изпълни с нелогично разочарование.

— Е, не проявявам интерес. — Той пъхна ръце в джобове и си тръгна.

— Откъде знаете, като дори не сте чули какво имам да ви кажа? — подвикна тя.

Това го накара неволно да спре и да се обърне.

— Защото сте жена, причаквате ме тук, отзад, и признавате, че се интересувате от мен!

— Не от вас! — поправи го тя, притеснена от тази мисъл, което докачи егото на Куп.

Че какво не ми е наред, зачуди се той.

— Интересува ме пръстенът! — Тя повдигна ръка, за да илюстрира думите си, и му посочи цяла колекция пръстени по себе си.

— Вие и всички останали в града, търсещи мъже за женене — измърмори той, чудейки се къде сред множеството бижута е надянала годежния си пръстен.

Тя стисна съблазнителните си устни и се намръщи.

— Не в този смисъл! — Бръкна в голямата си чанта, преметната през рамото й и измъкна снимка. — Погледнете! Това е баба ми и носи колие същия модел като пръстена, който видях по телевизията, че получихте.

Изненадан от обяснението й, Куп взе снимката, но слабата светлина не му позволи да я види добре.

— Прекалено е тъмно — каза той и й върна снимката.

— Е, просто ми повярвайте. Еднакви са.

Той вече знаеше, че някога пръстенът е бил част от комплект. Дали наистина баба й притежаваше колието, или това бе просто повод за запознанство?

Инстинктът на репортер му подсказа, че е искрена. А и трябваше да признае, че тя нямаше поведение на жена, привлечена от най-известния ерген в града.

Явната й липса на интерес към него малко го подразни. Особено защото събуди любопитството му, но не заради пръстена, който си лежеше дълбоко в предния джоб на панталона му.

Нямаше обаче да й го покаже, докато не научеше повече за историята й.

— Баба ви откъде има колието? — попита той, като се чудеше дали не й е било препродадено след кражбата.

— Вижте, мислите ли, че можем да продължим разговора на друго място? За мен е без значение къде. Тази смрад от боклука ме убива. — Тя размаха ръка пред лицето си и сбърчи нос.