Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Хвърли поглед към Шарлът, който я успокои. Баба й остаряваше добре. Все още бе умствено и физически във форма — здрав индивид, ако не се броеше червената коса, която сама си боядисваше, и древният халат, съчетан с вечните антични бижута, които Шарлът не сваляше от врата и ушите си. Явно не се канеше скоро да напуска този свят.

— О, виж, вече е пет! Време е за „Свидетелски показания“. — Шарлът се пресегна за дистанционното и пусна телевизора.

— Не можеш ли да изчакаш още петнайсет минути? Почти приключихме с основните положения за сърфиране в мрежата.

— Няма да ни пречат. Знаеш, че обичам да следя събитията.

И още как, кимна Лекси. Ако можеше да се вярва на Шарлът Дейвис, ексцентричната баба бе живяла бурен живот и бе познавала много известни хора. На зрялата възраст 79 години и 330 дни тя отмяташе датите на календара с лика на Дерек Джитър 1, гледаше телевизия и четеше вестници, за да научи кого е надживяла тази седмица. Лекси отдавна се бе отказала да напомня, че в новините съобщават само за най-популярните личности. Всъщност баба й се интересуваше от емисиите по „Канал 7“ заради…

— Бил Еванс! — извика Шарлът, сочейки към привлекателния синоптик.

Лекси разбра, че няма надежда да си довърши урока.

— Бабо, внимавай тук!

— Изчакай да мине това. Виж му трапчинките на този сладур!

Лекси погледна екрана и разбра, че баба й нямаше предвид синоптика.

— Естествено, не може да стъпи на малкия пръст на Бил Еванс, но си го бива. — Шарлът продължаваше да сочи с набръчканата си ръка към големия телевизор в ъгъла на стаята.

Заглавието „Криминален репортер осуетява обир“ привлече вниманието на Лекси, но самият той грабна женското й въображение. Тъмна коса, леко пусната на тила, трапчинки и мъжкарско излъчване. Не можеше да откъсне поглед. В сините му очи се четеше явно неудобство от настояването на собственичката на магазина, чиито бижута бе спасил, да го възнагради.

— Можеш ли да повярваш? Толкова е благороден, че не може да приеме отплата! — отбеляза баба Шарлът.

— Истински джентълмен — добави Лекси, впечатлена от постъпката на мъжа, но не по-малко от красивото му лице и поддържана фигура.

Баба й нададе безпомощен вик:

— Давай, глупако! Взимай! — изкрещя възрастната жена срещу екрана.

Лекси се разсмя.

Мъжът, чието име бе изписано като Сам Купър, отказа часовник и огърлица, преди благодарната собственичка да му покаже поднос с пръстени.

— Не съм женен — каза той с плътен глас, който страшно подхождаше на приятно небрежния му вид. — Ще взема този — Най-после реши и с неохота се пресегна към един от многото пръстени.

Камерата го показа в близък план — голям, натруфен, крещящ пръстен.

— Бабо, виж! Този е точно като едно от твоите колиета!

Шарлът се надигна от стола и се взря в екрана.

— Права си! Мамка му и прасе! — възкликна баба й.

Лекси завъртя очи.

— Трябва да спреш да гледаш филмите за Остин Пауърс.

Шарлът не обърна внимание на забележката. Вместо това тя сграбчи колието на врата си, но не въпросното, а онова, което беше обещала някой ден да остави на Лекси.

— Чудя се дали са една и съща направа! — каза тя.

— Надявам се Силвия да е гледала това! — Баба й имаше предвид дългогодишната си приятелка и съседка Силвия Крински, която живееше малко по-надолу по коридора.

Двете отдавна бяха загубили съпрузите си, но приятелството им датираше още от младостта им и се бе съхранило до ден-днешен. Силвия беше „човекът“ на Шарлът, този, който е до теб и за добро, и за лошо. „Силвия би убила заради мен“, обичаше да казва Шарлът, а през това време Силвия би кимала в съгласие.

Внезапно развълнувана, баба й започна да крачи из малкия апартамент, като си мърмореше нещо.

Лекси се доближи до нея и сложи ръка на крехкия й гръб.

— Какво те разтревожи така?

— Нищо. — Старата жена махна с ръка. — Добре съм. Този пръстен ме изненада и ме върна назад във времето. Вече съм добре.

Лекси присви очи с недоверие и се вгледа в баба си. Шарлът бе пребледняла, макар силният фон дьо тен и ружът да прикриваха това.

— Бабо? Пръстенът беше ли част от комплекта? — попита тя.

Шарлът отклони поглед.

— Нещо се уморих. — Тя пусна една дълбока и явно престорена въздишка.

Лекси се зачуди какво, за бога, ставаше. Този пръстен с нещо бе разстроил баба й, но тя не искаше да го сподели. Дори с нея.

Хм.

— Е, ще продължим с урока утре — предложи Лекси. — Защо не си полегнеш?

— Май така ще направя.