Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Куп наклони глава.

— Питаш дали имам връзка?

Тя се усмихна.

— Всъщност, да, така е. Работиш много. Все си на компютъра.

Защото често, когато нямаше нищо спешно във вестника, си вършеше лична работа. Романите бяха голямата му любов, но не го споделяше с много хора. Напоследък обаче творческото му вдъхновение се бе изпарило и той с часове се взираше в белия екран.

— Нямам — отговори той с надеждата, че приключва темата.

— Тревожа се за теб. Една жена би внесла баланс в живота ти.

Тя явно нямаше да се откаже.

Куп завъртя очи нагоре.

— Имам достатъчно баланс и няма причина да се тревожиш. Добре съм. Сега можем ли да се върнем на въпроса? — Той я погледна отегчено и сложи пръстена на масата. — Щом има някаква стойност, предполагам ще трябва да го съхранявам на сигурно място.

— Хубаво, но нали знаеш какво се говори за онези, които само работят и не се забавляват…

— Забавлявам се достатъчно — излъга той.

— Щом казваш. — Тя го прониза с поглед, който му подсказа, че не е равнодушна.

Какво можеше да отговори? Напоследък нито една жена не бе привлякла интереса му, но ако го признаеше пред Аманда, щеше да започне да го урежда с приятелките си — мисъл, от която потръпваше. Слепите срещи са доста неприятна работа. А добронамерените познати, които се опитват да те сватосват — още по-неприятни. Куп вече имаше един брак зад гърба си и прилагаше строги норми в избора си на жените, с които се сближава. Със сигурност не му липсваха партньорки в леглото, ако нуждите му се свеждаха до това.

— Точно така. Сега трябва да се залавям за работа.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Така да бъде. Ще ми паднеш, храбрецо — намигна му тя и се отдалечи с кръшна походка.

Куп се обърна към компютъра.

Потърси в Гугъл „Трифари“ и накрая откри снимка на пръстен, който много приличаше на наградата му. С изненада разбра, че е част от комплект с гривна и колие. През 50-те години на XX век бижутата принадлежали на богата фамилия от Манхатън, но били нагло откраднати от дома им по време на официална вечеря. Виновниците не били заловени, а бижутата никога не били намерени.

Куп погледна пръстена на бюрото си. С какво, по дяволите, се беше сдобил? Дали в магазина въобще знаеха стойността му? Колко ли собственици е сменил през годините, последвали обира?

Любопитството му на журналист се насочи към историята на бижутата и му подсказа, че трябва още да се порови. Но въображението му на писател заклокочи от догадки и версии. Неразгадано престъпление от 50-те години на XX век. Пищна официална вечеря, богати знаменитости, тайни любовни връзки между предполагаеми близки приятели и бизнес партньори, престъпление от страст. Убийство и кражба на скъпи семейни бижута…

Или… Хрумна му нещо. Дали пък да не се прехвърли към криминалния жанр? Както беше навлязъл в този неразкрит случай, можеше да открие безценен източник на информация, с която да работи.

Така или иначе, Куп разбра, че е попаднал на нещо. След месеци на творческа криза адреналинът му скочи, а вълнението му едва ли щеше да е по-голямо, ако разкриеше престъплението този ден. Най-сетне се роди идея за следващата му книга — богата с образи и интриги, както никога досега.

Първият му роман, публикуван от малко издателство в нищожен тираж, му бе донесъл символична печалба. Но тази история определено имаше потенциал.

Усетът му, който никога досега не го бе подвеждал в професионален план, му подсказваше, че най-после е попаднал на сюжет, който би сбъднал голямата му мечта да напише бестселър.

Лекси Дейвис се бе навела до баба си и вдишваше аромата на виолетки.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — каза Шарлът Дейвис. — Кликвам върху това, дето прилича на компас, и то ме вкарва в интернет. После поставям мишката…

— Курсора… — поправи я Лекси. Покри топлата съсухрена ръка, хванала мишката, със своята и придвижи курсора по екрана.

Старата жена въздъхна раздразнено.

— Поставям курсора ето тук, кликвам и мога да търся в Гигъл всичко, каквото искам да знам. Така ли?

— Гугъл! — Лекси поклати глава и едва сдържа смеха си.

Това обучение се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото си беше представяла. Струваше си времето и усилията, защото така Лекси можеше често да общува с любимата си баба, макар и срещу заплащане. Разбра, че вниманието й се задържа не повече от трийсет минути. Сега едва бяха изминали и половината от тях.

Старият компютър на баба й се бе „споминал“ от естествена смърт и Лекси, уебдизайнер по професия и Мак-маниячка, я изненада с нов. Когато у нея отново се надигнеше номадската й страст и хванеше нанякъде, не искаше разваленият компютър да я кара да се чуди кой е умрял — той или баба й.