Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Подобно на собственика си, „Бар и грил Джак“ вреше и кипеше. Когато майката на Куп почина внезапно от мозъчна аневризма наскоро след пенсионирането на баща му, Джак Купър имаше нужда нещо да замести присъствието й. Намери го в този бар и в постоянното присъствие на бившите си колеги от полицията.

Куп влезе в своя втори дом, както го наричаше, и бе посрещнат с аплодисменти и смях, също както в нюзрума след предотвратяването на обира.

Брат му Мат се провикна:

— Поздравете славния герой!

— Млъквай! — Куп сряза по-големия си брат.

— Следващия път ще оставиш ли тупаника на нас? — изкикоти се Мат.

Съмнявам се, помисли си Куп.

— Татко, дай една бира на героя!

Куп поклати глава. Трябваше да се сети, че барът на Джак не беше най-добрият избор за среща с Лекси.

— Не му обръщай внимание. Ела се отпусни — каза баща му. — Просто ревнува, че не е в „Ергенски блог“. — Джак плъзна по плота една покрита с пяна чаша.

— Четеш ли тия глупости? — попита Куп.

— Хвърлям по едно око, докато отгърна на спортната рубрика — измрънка баща му, без да го поглежда.

Куп се настани.

— Е, как е да си любимецът на града? — попита Мат.

Куп разказа за кутията, която бе изхвърлил на боклука по-рано.

— Голяма мъка. Всичките ли изхвърли? Не запази ли номера поне на една дама? — попита шокиран той.

— Как да го направя, като предпочитам нормалните жени?

Мат кимна с глава.

— Добър довод. За нормалните жени. Като Оливия — каза той, имайки предвид съпругата си вече от десет години.

Бракът беше другото нещо, с което брат му се бе справил по-добре. Куп рядко анализираше провалите си, но имаше моменти, когато сравнението се налагаше.

Мат вдигна чаша и двамата се чукнаха. После дръпнаха по една голяма глътка.

— Кога пак си на смяна? — попита Куп.

— Утре сутрин. Затова реших да направя компания на татко тази вечер — отговори му Мат.

Двамата братя доста често се отбиваха при Джак под претекст, че се нуждаят от питие. Всъщност го наглеждаха, за да се уверят, че не се чувства самотен.

— С други думи, на жена му й е писнало от него — каза баща им, дочул коментара на Мат.

Не беше далеч от истината, но и Мат, и Куп знаеха, че старият Джак обича синовете му да са край него.

— А твоята работа как е? — попита Мат.

— Все така — отговори Куп.

— Нещо ново, любопитно?

Куп поклати глава.

— Като изключим обира и проклетия „Ергенски блог“, пълна скука — излъга той.

Докато не научеше повече за Лекси и връзката на баба й с пръстена, си беше наложил мълчание.

— Значи животът на един герой и известен ерген е скучен, а? Ами да беше рискувал да станеш полицай — пошегува се Джак.

Думите му сипаха сол в раната.

Куп бе скъсал раменния си мускул по време на футболен мач в училище, а после получи втора травма в Академията. След операцията лекарите му обясниха, че повечето полицаи рядко се възстановяват напълно, за да изпълняват безопасно задълженията си. А имаше и риск от друга травма на същото рамо.

Куп едва не умря, че трябва да се откаже от Академията и от бъдещето, което баща му бе искал за двамата си синове. Шега или не, Куп нямаше нужда да му се напомня, че бе разочаровал стария. Той живееше с усещането, че се проваля всеки божи ден. Но никога нямаше да признае това на баща си, нито че работата му като репортер, която толкова бе харесвал, сега му се струваше твърде еднообразна.

Имаше нещо тъжно в това, че всичките престъпления — грабежи, нападения, стават толкова обичайни, че не са никаква сензация. Куп бе започнал работата си като репортер с голям хъс и с надеждата, че така ще бъде много по-полезен, отколкото като полицай. Бе очаквал, че като пише за престъпността, ще събуди общественото внимание, а може би и гняв и така ще помогне за спасяването на нечий живот или за залавянето на престъпници. Вместо това попадна в един безкраен водовъртеж от насилие. Постоянни сблъсъци с най-мрачната страна на човешката природа. Той нито можеше да помага, нито да промени нещо. Просто даваше гласност.

Може би затова толкова му допадна да пише проза. Така можеше да влияе на развоя на събитията, сюжета, образите и още по-важно — на крайния резултат. Едва ли така би променил света, но с нищо не можеше да замени удовлетворението си от писането.

Проблемът беше, че още не бе открил в прозата онази формула на успех и обществено признание, която му даваше журналистиката. А в семейство на успели мъже Куп отказваше да мисли за провал.