Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Мислиш ли, че те отбягва?

— Точно това си мисля. Страхува се, че ще задавам още въпроси за колието.

Куп се покашля.

— Трябва ни план.

Лекси кимна.

— Съгласна съм. Можем да го обмислим на вечеря.

— У нас? — предложи той.

Тя си спомни какво се бе случило последния път, когато вечеряха в неговия апартамент. Тялото й също и усети пулсираща възбуда между краката си. Тя стисна бедра, за да прекрати това усещане, но стана тъкмо обратното.

— Лекси?

— У вас ме устройва — измрънка тя. Доста интимно. Тя се усъмни дали ще оживее този ден в очакване на предстоящото.

— Ще се видим по-късно, сладурче.

Сладурче?! От това обръщение устата й пресъхна.

— До по-късно — отговори тя едва чуто.

Въздъхна дълбоко. Очакваше я дълъг ден и нищо нямаше да свърши, ако мислеше само за плътния му глас и ръцете му. Без такива работи. Трябваше да се хваща на работа и часовете щяха бързо да отлетят.

Беше прав. Трябваше им план. Но какъв? Да притиснат Шарлът и да рискуват да я разстроят? Или да се откажат и така мистерията щеше да си остане неразгадана завинаги. Последното беше неприемливо за Лекси и несъмнено и Куп никога нямаше да се съгласи.

Ами ако тяхното разследване потвърди вината на баба й? Лекси притвори очи, като си помисли, че репортерът Куп никога нямаше да се съгласи да покрие такава история. Точно сега споделяха една и съща цел. А после? Тази цел щеше да бъде разделена на две.

Ясно бе, че краят наближаваше. Много по-скоро, отколкото тя се бе надявала. Затова трябваше да се възползва от всяка минута и тази вечер — прелъстяването първо, обсъждането после.

Шарлът и Силвия, увили червените си коси с шалове и сложили огромни очила на носовете си, стояха на тротоара срещу „Винтидж бижута“ и чакаха жертвата си. Вече бяха влизали и разговаряли с дъщерята на Рики. Тя им бе казала, че баща й е за риба и скоро ще се върне.

Рики никога не е бил от мъжете, които обичат да си цапат ръцете, затова им се стори подозрително. Бяха се споразумели да окупират мястото, докато той се завърне. Само дано не е разбрал, че има проблем, и да е решил да играе на сигурно. Може би щеше да се опита да се промъкне незабелязано. Неслучайно го наричаха змията.

Историята му беше избрала това име.

Докато го чакаха, Шарлът не можа да не си спомни как бяха стигнали дотук. Тя и Силвия бяха израснали заедно в бедния Бронкс. Нито една от тях не искаше да следва традиционния път на брак и семейство и така двете останаха без средства за издръжка. И двете си намериха работа, за да свързват двата края — сервираха в местни заведения и да, понякога решаваха и да откраднат по нещо, за да не мизерстват.

Силвия се беше запознала с Рики, когато той работеше на половин ден в някакъв бижутериен магазин. По-късно я беше наел на работа и лансира идеята да обират богаташи, за да дават на бедните — Рики беше от бедните. Силвия винаги е била влюбена в Рики, но щом той зърна Шарлът, започна да приема Силвия повече като приятелка. Въпреки всичко приятелството между тримата оцеля.

До онази съдбовна вечер, когато Шарлът ги свари двамата в леглото. Спря да им говори. Скоро след това съдбата в лицето на любимия й Хенри се намеси. В присъствието му тя се чувстваше жива и щастлива и реши да се оттегли към нормален живот. Не успя да зачене веднага. После дойде мобилизацията и войната в Корея.

Шарлът бе толкова отегчена и самотна, че когато Рики се появи на прага й с молба да им помогне за един последен обир, тя се съгласи. Целта бе къщата на семейство Ланкастър. Място, което Шарлът познаваше, откакто съпругът й бе работил временно там като шофьор. Тази част от историята, която бе разказвала на Лекси, се оказа истина.

— Още не мога да разбера как такава долна змия може да има такова сладко, красиво дете — каза Силвия и върна Шарлът към действителността.

Тя вдигна поглед и видя Анна, която излизаше от магазина вероятно на обяд.

— Не мислеше, че е змия, когато скочи в леглото му. — Явно мислите й още бяха в миналото, когато думите се изплъзнаха въпреки уговорката им никога да не обсъждат романтичните си похождения с Рики.

Силвия изпъна рамене, явно притеснена.

— Присмял се хърбел на щърбел, госпожичке! Знаеше, че имам чувства към него, но го примами в мрежите си. Можеш ли да ме обвиниш, че си върнах това, което по право ми принадлежеше? — попита Силвия с пламнало лице и повиши тон.

Шарлът се опули.

— По дяволите, да, мога да те обвиня, безсрамна уличница! Отначало той харесваше мен!