Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Шарлът обикаля из спалнята, докато не чу Куп да си тръгва. После поседна на леглото си в очакване вратата на спалнята на Лекси да се затвори, но така и не долови обичайното скърцане и затръшване. Накрая реши направо да отиде и да провери. Тихичко излезе от стаята, мина покрай внучката си, дълбоко заспала на дивана в хола, и се отправи към апартамента на Силвия.

С нейната най-близка приятелка и някогашна партньорка имаха да обсъждат много неща. Трябваше да измислят план. Очевидно Лекси и Куп бяха попаднали на нещо. Шарлът не беше сигурна какво знаят, но и малкото беше опасно. Можеха да раздухат до небесата грижливо пазената й тайна. Нямаше да допусне Куп да разкрие обирджийското й минало. Тя, Силвия и Рики имаха прекалено много да губят.

Лекси не би продължила да се рови заради здравето на Шарлът. Но Куп, репортерчето, нямаше лесно да се предаде, което означава, че дуетът ще продължи да души по следата.

Освен ако любовта му към Лекси не го накара да замълчи. А Шарлът нямаше съмнение за това. В болницата беше забелязала притеснението му за нея — бог да го благослови — и за Лекси. А що се отнася до внучката й, тя вече беше хлътнала до уши, но горкичката беше толкова наплашена от онзи бастун Дрю.

Шарлът и Силвия сега трябваше да се погрижат за нещо по-важно. Рики, това лъжливо копеле, все още притежаваше нещо, което им принадлежеше. През нощта на последния им обир Шарлът бе открила колието, а Рики бе грабнал пръстена и гривната от друг шкаф. Трябваше да се срещнат отвън, за да даде гривната на Силвия, както повеляваше ритуалът — всеки от тях да получи дял от плячката. По-рано същата вечер Шарлът му беше дала още нещо, което да пази, нещо ценно и със сантиментална стойност. Той така и не се бе появил. Бе изчезнал заедно с всичко.

Този безполезен, скапан кучи син бе отмъкнал сватбената халка на Шарлът. И тя си я искаше обратно.

Лекси се събуди, свита на дивана в хола, със схванат врат и болки в главата. Първо отиде да провери къде е баба й, но не я намери. Обади се на Силвия, но никой не отговори. Успокои се с мисълта, че баба й се е почувствала по-добре сутринта и е излязла с приятелката си.

Взе си душ, постоя под топлата вода, за да отпусне мускулите си, изми си косата, изсуши я, после се облече и тръгна към кухнята за кафето, от което толкова се нуждаеше. На втората чаша вече започна да се чувства отново като човек.

Тя разгърна вестника, прехвърли страниците и когато стигна до „Ергенския блог“, направо изръмжа. Някой беше съобщил, че Лекси и Куп са били в болницата миналата вечер. Тя отдавна се беше отказала да се надява на дискретност в отношенията си с Куп. Просто не можеше да свикне, че всеки, когото подминеха, изпращаше новини на вестника. Надяваше се този път източникът да не е собствената й баба.

Благодарение на кофеина и новините от вестника мозъкът на Лекси се раздвижи и събитията от предишната нощ изведнъж нахлуха в главата й. Спомените едва не й причиниха ново главоболие. И тогава си спомни, че имаше нещо различно в цялата неблагополучна вечер. Куп бе останал до нея, бе я държал за ръката, докато спореше с родителите си, бе я придружил в болницата.

Повечето време през живота си е била сама, но не и този път.

Телефонът й иззвъня и прекъсна нейния много рискован мисловен поток. Тя грабна блекбърито си от плота.

— Ало?

— Хей, Лекс!

Само като чу гласа на Куп, стомахът й се сви от някакво топло, гъделичкащо, странно чувство.

— Хей, ти!

— Как си тази сутрин? — попита той.

През съзнанието й прелетя смътен спомен как й сваля очилата.

— Докога остана?

— Достатъчно дълго, за да те погледам как спиш — отговори й той с дрезгав глас.

— О! — Малки вълнички страст започнаха да се надигат у нея. — Съжалявам, че не бях забавна компания.

— Кой го казва? — изкиска се той. — Харесва ми да слушам хъркането ти.

— Хей! Аз не хъркам!

— Аз пък ти казвам, че хъркаш и то доста симпатично, ако ме питаш.

Тя се усмихна и си помисли, че сигурно и той прави същото.

— Трябва да поговорим.

— Знам. За съжаление, имам работа. Една среща, която не мога да отменя. Какво ще кажеш да се видим днес за вечеря?

Тя нямаше нищо против да поработи върху проектите си този ден. Може би с Клодия щяха да успеят да се срещнат без предварителна уговорка.

— Става. Вечеря е добре.

— Чудесно. А как е любимата ни осемдесетгодишна юбилярка тази сутрин?

Лекси се усмихна.

— Иска ми се да знам. Когато се събудих, я нямаше. Дори бележка не е оставила.