Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Тогава й бе отговорил, че иска да се запознае с човека, когото тя обича и на когото толкова се възхищава. Чудеше се каква ли беше причината този път.

— Да кажем от любопитство. Искам да разбера какво те кара все да се оплакваш.

Трябваше да се досети. Въпреки това щеше да настоява да не отиват, ако не беше особеното предизвикателство в тона му. Тогава отговорът неволно се изплъзна от устата й:

— Така да бъде! Ела! Ще видиш защо Лекси бяга.

В мига, в който изрече тези думи, тя изруга и то съвсем не като дама, защото усети, че клъвна стръвта, която той й бе заложил.

Куп се ухили.

— Само ми кажи часа. Ще ми бъде приятно да те взема и да отидем заедно. — Доволната му, широка усмивка потвърди предположението й.

— Баба ми също е поканена — предупреди го Лекси.

Усмивката му стана още по-широка.

— Колкото повече, толкова по-весело.

— Страхотно — измрънка Лекси. — Просто великолепно.

Неволно начупените й сексапилни, покрити с гланц устни му подсказаха, че се ядоса. Самият той не се чувстваше въодушевен. Въпреки намерението си да не се обвързва емоционално, набързо бе приел покана за среща със семейството й. Едно нещо беше неговото решение да се дистанцира, а съвсем друго нейното подценяване на отношенията им.

Много се беше ядосал, като я чу да обяснява на баща си, че между тях няма нищо сериозно. И то до такава степен, че за малко да изтръгне телефона от ръцете й и да запуши устата й с целувка. Прииска му се да докосне всички онези чувствени местенца по тялото й, които познаваше толкова добре, да я докара до кулминация и тогава пак да я попита все пак има ли нещо между тях. Само от тази мисъл се изпоти.

Вместо това щеше да се срещне със семейството й. А тя само искаше да се качи на някой самолет и да замине колкото се може по-скоро. Проклета гордост!

Самодоволството му, че успя да я примами бързо да се съгласи, го накара да се отврати от себе си. Е, каквото било, било. Ще се реваншира на другия ден, когато отиде на вечерята.

Сега беше време да смени темата.

— Баща ми обеща да ни вкара в архива с досиетата на неразгаданите случаи.

Както и очакваше, успя да привлече вниманието й и очите й блеснаха от вълнение.

— Това е страхотно! — Тя скочи от мястото си. — Кога можем да отидем?

— Сега е най-удобно. — Той огледа късите й бели панталонки и ефирната блузка, с които бе дошла предишния ден. — Архивът е в мазето на една стара сграда. Може би ще искаш да си сложиш джинси и някоя работна риза.

Тя смръщи вежди.

— Не ми се ще да губим време, за да се отбиваме у нас, но май нямам избор.

— Няма проблем.

Беше на ръба да й предложи като ще се преоблича, да си вземе някои дрехи, които да остави при него. За улеснение в бъдеще.

Въздържа се. Не беше сигурен кое го притеснява повече. Реакцията й на това предложение или неговата, ако му откаже.

Куп я закара до жилището на баба й, за да се преоблече. По пътя натам и двамата мълчаха. Тя не знаеше как да подхване темата за туристическите сайтове, които бе видял, нито как да му обясни нуждата си да замине.

Странно колко малко хора по света разбираха това — поне така бе забелязала Лекси — и нищо, което тя направеше или кажеше, не променяше мнението им. Твърде често и тя самата не се разбираше. Онова, което бе започнало като желание да бяга, се бе превърнало в любимо и необходимо занимание. Невинаги разбираше защо, но винаги приемаше тази част от себе си. Заболя я повече, отколкото очакваше, като разбра, че Куп не може да приеме това.

Когато пристигнаха в апартамента, Лекси се изненада, че нямаше и следа от баба й. Почука и на вратата на Силвия, но никой не й отговори. Тогава реши, че са излезли на разходка.

Остави й бележка, че ще се прибере по-късно и я информира, че тримата са поканени на вечеря в събота вечер у родителите й. И тогава Лекси се сети, че това е още на следващия ден.

Обади се на баща си и остави съобщение на телефонния му секретар, че ще отидат тримата, от което получи странно тягостно чувство в стомаха. Изведнъж всичко бе започнало да я притиска и тя закопня да се качи на Емпайър Стейт Билдинг, вместо да се завира в дебрите на нюйоркската полиция.

Докато пристигнаха в центъра на града, обядваха набързо и намериха полицейското управление, стана късен следобед.

На регистратурата Куп попита за Ед Потър.

След няколко минути един грубоват възрастен мъж в униформа, който се подпираше, с бастун, се приближи и се здрависа с Куп.

— Коя е прекрасната дама? — попита Ед.