Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Куп примижа от грубото напомняне.

— За бога, не! Обича да пътува — поясни той. — Непрекъснато е с единия крак навън. Дори няма собствено жилище. Постоянната й квартира е спалня в апартамента на баба й.

Джак потърка наболата брада по лицето си.

— Значи е странна птица. Това не означава, че е недосегаема. Може би трябва да си изиграеш добре картите.

— Мисля, че четеш прекалено много романтични истории. — Откакто майката на Куп почина, се знаеше, че Джак се бе пристрастил към скоча и романите.

— Удар под кръста, синко — изчерви се Джак.

Куп поклати глава.

— Сериозно ли ми предлагаш да отдам повече от себе си на жена, която сто на сто ще си тръгне?

— Струва ли си рискът? — Джак се доближи. — Защото е трудно да се намери свястна жена, а тази ми изглежда такава. Само как те гледа… — Той лекичко подсвирна. — Може би старата рана не ти позволява да видиш разликата.

— Лесно ти е да го кажеш, като знам каква беше мама.

Очите на баща му светнаха при споменаването на жена му.

— Ако си толкова сигурен, че Лекси не е такава, какво още правиш при нея? — попита Джак по мъдрия си бащин начин.

— Имам си причини — измрънка Куп. Поне едната беше връзката й с пръстена.

Но едно гласче му нашепваше, че не беше само това. Бе избрал да се хвърли в дълбокото.

Не, помисли си Куп, не бе избрал той. Беше принуден да я опознае по-добре на всяко ниво, по всякакъв начин.

Защото освен невероятния секс Лекси внасяше позитивна тръпка, стимул за настроението, работата, живота му. Харесваше му, че връзката му с нея надминаваше в много отношения всичко, което бе изпитвал досега.

С Ани беше младежка любов.

С Лекси… Куп прекъсна тези мисли. Не желаеше да продължава. Ако не мислеше за чувствата си към нея, може би нямаше да успее да нарани сърцето му както Ани.

Ако имаше разум, щеше да си тръгне, докато още беше цял. Но не беше готов да се откаже, докато не се наложеше. Момент, който вече знаеше, че наближава по-скоро, отколкото беше планирал или, отколкото искаше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита Джак, като прекъсна мрачните мисли на Куп.

— Не, но съм сигурен, че ти ще ми кажеш.

Джак се ухили.

— Винаги толкова те е страх да не сбъркаш, че не си опитваш късмета.

— Да не намекваш за отказването ми от Академията, вместо да рискувам да получа постоянна травма? — Куп бутна стола си назад и се изправи.

Джак отново прокара ръка по лицето си.

— Щеше да излезе страхотен полицай от теб. Имаш глава за детективската работа, но рискът от травма си беше реален.

Куп въздъхна бавно и шумно. Поне едно нещо да му признае.

— Но това не променя факта, че се страхуваш от провали. По дяволите, да, добър репортер си, но не успя като писател. Защо? Защото не влагаш сърце и душа в романите си. Ако го правеше, щеше да си на върха на професията си! — Джак повиши глас, който отекна в малката къща.

— Откъде знаеш? — изкрещя на свой ред Куп.

— Прочетох книгата ти, ето как.

Думите му обезоръжиха Куп и го свариха неподготвен.

— Чел си я?

Баща му кимна.

— И макар че сюжетът и атмосферата са добри — дори много добри — във всичко липсва плам, защото го правиш с половин сърце.

Спомни си, че Лекси бе коментирала това, не беше сигурен какво точно каза. Не и при критиката на баща му, която изпълваше мислите, му.

— Стига бе! — измрънка Куп.

— Няма стига! — Джак се изправи и се приближи към сина си. — Винаги казвам истината и сега няма да направя изключение. Не си се отдал изцяло. По този начин можеш да се провалиш, но не и да рухнеш. Също като с Лекси. Ако не вложиш сърцето си, няма да те наранят пак. Страхуваш се от провал — заяви той и кимна с глава.

Кучият му син!

— Не дойдох тук да слушам това.

— Можеш да не ме слушаш. Но това няма да промени истината.

Куп се загледа в пода.

— Когато отидеш в управлението, попитай за Ед. Помниш го — един едър тип. Остана на канцеларска служба, след като бе прострелян в крака. Ще уредя да те пусне в архива.

— Благодаря — измърмори Куп и тресна вратата след себе си.

Откакто баба й я спасяваше от ада на зимната пързалка, когато беше малко момиченце, и я водеше по парковете, Лекси се научи да бяга. Като порасна, мотото й стана „Грабвай лаптопа и заминавай“ и когато беше разстроена, тя или хващаше пътя, или се заравяше в работа.

Тази сутрин избра второто и остана в апартамента на Куп. Колкото и да й се искаше да му се ядоса заради това, че изчезна, не можа да го направи. Просто реши да го изчака да се върне.