Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Когато мобилният й телефон звънна, бързо го грабна, без да погледне номера, с надеждата, че е Куп.

— Ало?

— Алексис?

Като чу рожденото си име и авторитарния глас на баща си, стомахът й се сви както всеки път, когато разговаряше с него.

— Здрасти, татко.

— Как си? Или трябва да попитам къде си?

Тя завъртя очи при преднамереното заяждане.

— Знаеш, че съм в града. Дойдох си миналата седмица.

— Помислих, че пак те е подгонила нуждата да поемеш на път.

Тя стисна по-здраво телефона си.

— Казах ти, че ще остана до рождения ден на баба.

Той се покашля.

— Да. Дотогава ли трябва да чакаме, за да те видим?

Лекси се бе видяла с родителите си при предишното си връщане в града миналия месец. Баща й беше прав. Трябваше да ги посети.

— Това ли е твоят начин да ми кажеш, че ти липсвам? — попита тя с надежда в гласа.

— Добре ще направиш да се отбиеш. Това е една от причините да се обадя. Струва ми се, че баба ти се държи доста странно напоследък.

Значи и той го е забелязал, помисли си Лекси.

— Майка ти се надява да я доведеш на вечеря в събота вечер.

Официална вечеря в дома на родителите й! Самата мисъл я задушаваше и инстинктът й подсказа, че трябва да вдигне пушилка:

— Питахте ли баба дали е свободна?

— Когато говоря с нея, е абсурдно да я накарам да определи ден или час. А понякога въобще не вдига телефона си.

Защото вижда на екрана кой звъни, едва сдържа злорадия си смях тя. Стилът на баща й действаше по един и същи начин и на нея, и на баба й, но и двете знаеха, че е искрено загрижен, макар да го показваше по странен начин.

— Ще говоря с нея и ще ти се обадя — обеща Лекси.

— Още нещо. Баба ти спомена, че се срещаш с приятен джентълмен.

Тя притвори очи и преглътна една ругатня, от която вече оредялата коса на баща й съвсем щеше да опада.

— Съмнявам се, че се е изразила точно така.

За нейна изненада баща й се разсмя.

— Тук си права. Във всеки случай с майка ти ще се радваме, ако го доведеш.

Без съмнение се надяваха, че една сериозна връзка ще я накара да се откаже от странстването си. Последния път те избраха мъжа — Дрю.

— Сигурна съм, че Куп ще е зает — излъга тя, за да спести на себе си и на него тази вечеря.

В този момент дочу, че вратата се отключва. Обърна се и го видя да влиза.

Той влезе навътре и замръзна на място, изненадан да я види на дивана си с лаптоп и вестници, разпилени наоколо.

Тя му махна и посочи телефона, след което продължи разговора с баща си.

— Да, ще му кажа, но между нас няма нищо сериозно. Наистина няма нужда да…

— Направи всичко възможно, Алексис.

Лекси въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Добре, обади се да ни кажеш. Майка ти трябва да знае, за да се приготви.

— Ще се обадя, татко. Чао. — Тя затвори телефона и пое първата си нормална глътка въздух от началото на разговора.

Куп се настани на любимото си кресло срещу нея. Беше облечен в избелели джинси и морскосиня риза с надпис „Полицейски отдел на Ню Йорк“. Изглеждаше притеснен и сериозен.

Дъхът й спря.

— Какво беше всичко това? — попита той.

Тя прехапа леко устната си.

— Баща ми ни кани на вечеря в събота вечер.

— Нас?

Тя кимна.

— Баба им е казала за теб и искат да се запознаете.

— И ти им каза, че няма нужда да се безпокоят. — Той стисна зъби, но тя успя да долови болезнената сянка по лицето му, преди да успее да я прикрие.

Лекси преглътна трудно.

— Ами защото…

— … между нас няма нищо сериозно — довърши той.

Тя преглътна още по-трудно.

— Повярвай, аз само се опитвах да те предпазя. Едва ли ще искаш да изтърпиш вечеря, на която баща ми ще обяснява разочарованието си от начина ми на живот, а майка ми ще повтаря колко й се иска да приличам поне малко на сестра ми Маргарет. И преди да попиташ, не, не я наричат Мег, Мега, Пег или нещо подобно.

Стори й се, че долови искрица разбиране в погледа му. Но след секунда вече я нямаше.

— Мислиш, че един репортер няма да отговори на високите им изисквания?

Лекси се засмя на предположението му, защото беше много далеч от истината. Не ставаше дума за Куп.

— Вече ти казах. Аз съм тази, която не отговаря на техните очаквания. Ти си умен, успешен и се държиш като нормален човек. Сигурна съм, че ще те харесат.

— Затова ли не искаш да ме запознаеш с тях? Защото това може да им даде погрешен сигнал, че има вероятност да заприличаш на тях? — попита той и кръстоса ръце на гърдите си в явно защитна поза.

— Просто не разбирам защо би искал да отидеш. — Спомни си, че го бе попитала същото, когато той прие поканата на баба й.