Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Което означава, че безмилостно те е въртяла на шиш, каквото си е ченге!

Лекси замълча за миг.

— Да кажем просто, че се чувства длъжна да прилага закона. — Тя отмести поглед към масичката до дивана в хола. — Това нов лаптоп ли е? — попита тя с явното желание да смени темата.

Друг път щеше да разбере какво бе казала Сара.

— Това си е моят лаптоп. Откраднат миналата нощ и върнат по пощата до офиса ми днес. Това е другата причина, заради която закъснях. Трябваше да изчакам полицаите да вземат отпечатъци и да го проверят. Не че някой очакваше да открият нещо.

Тя го погледна на свой ред. Очите й се ококориха зад очилата.

— Не може да бъде! Крадецът ти го връща?!

Той кимна.

— И на мен ми звучи странно, макар че с това си изкарвам хляба. Бях убеден, че хард дискът е изтрит или че всичко е разглобено и продадено на части.

Тя се приближи към масата, върху която бе компютърът.

— Нещо против да го поразгледам?

— Не, разбира се, но защо?

Лекси седна на дивана и отвори капака.

— Защото искам да съм сигурна, че не са ти пуснали „Троянски кон“ или друг вирус, докато е бил в чужди ръце.

Той повдигна едната си вежда, впечатлен от начина й на разсъждение.

— Не бях се сетил за това.

Тя лекичко се усмихна.

— Тъкмо затова съм ти аз.

Това изказване и искрената й лъчезарна усмивка попаднаха точно, където трябва. Компанията й бе толкова приятна, тя изглеждаше толкова щастлива и възхитителна, че той не можеше да повярва колко бързо се увличаше по нея. В крайна сметка, колкото и да беше опасно за него, не му се искаше точно сега да се тревожи как ще се откаже от нея.

— Ти се занимавай, а аз ще сервирам храната. Дано да обичаш китайско.

— Много — отговори тя, без да откъсва поглед от компютъра. Вече бе погълната от работата си.

Докато подреждаше на масата чиниите, които бе донесъл от бара на баща си, осъзна, че за първи път кани жена на вечеря в дома си — и дори не разполагаше с два еднакви прибора. Макар че гостенката му нямаше собствено жилище и едва ли щеше да забележи, той се притесни. А пък да не говорим за чаршафите ми, помисли си унило и реши, че единственото решение бе да отвлече вниманието й с бурни креватни изпълнения.

— Как върви? — попита той, когато приключи с подреждането на белите кутии върху кухненската маса.

Тя измрънка нещо, което не можа да чуе.

— Я повтори?

— Казах, защо не може светът изцяло да премине на „Макинтош“? На обикновен компютър всичко е по-дълго и по-трудно.

— Значи аз съм „обикновен компютър“, а ти си „Макинтош“. Приемаш ли такава уговорка? — подкачи я той.

Тя въздъхна дълбоко и отметна косата си, която бе паднала на лицето й.

— А, мисля, че мога да живея с това. На пръв поглед компютърът ти изглежда чист, но го оставям за пълно сканиране за всеки случай, което ще отнеме известно време.

— Благодаря. Нямам спомен да съм го правил някога.

— Предположих. Освен това ти актуализирам антивирусния софтуер и инсталирам някоя и друга безплатна програма, за да може това чудо да работи както трябва.

Като я слушаше как му обяснява, не можа да сдържи смеха си.

— Казвал ли ти е някой колко си сладка, като говориш на жаргон?

— Не и с толкова много думи, не — усмихна се тя.

Той й направи знак да остави компютъра.

— Можеш да довършиш и по-късно. Ела да ядем! Оставих те доста дълго да чакаш.

Тя скочи и се присъедини към него на масата. Оказа се, че Лекси наистина обича китайска храна. Явно беше направил добър избор и очите й бляскаха от удоволствие, докато отваряше всяка от белите кутии и опитваше от съдържанието им. Дори използваше клечките, а той ядеше с вилица.

Хранеше се лакомо и това го впечатли. Имаше добър апетит и не се притесняваше да го показва. Стори му се освежаваща промяна след колежките от офиса, които пощипваха зеленчуци на пара за обяд, или след жените, с които бе имал връзки, за които вечерята приключваше с предястието. Срещите му излизаха евтино, но за сметка на това не бяха така приятни.

Лекси настоя да му помогне да разчистят и през това време двамата си бъбреха приятно. Разказа й подробно как бяха минали трите дни, тя също. Тъй като тя не спомена нищо за блога, реши, че не е видяла снимката, на която се целуват. Едва ли щеше да има по-подходящ момент, реши Куп.

— Как е баба ти? — подхвана той.

Тя подпря хълбок на плота близо до мивката.

— Странно — отговори тя.

— По-странно от обичайно?

На устните й се появи вяла усмивка.