Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Аз също — каза мило тя. Зад очилата погледът й потъмня, щом се сети накъде бие.

— Наемете си стая — добави през смях Сара, докато ги заобикаляше, за да им отвори вратата.

Куп сложи ръката си на кръста на Лекси и й направи път да мине първа.

— Благодаря за приятната компания, Сара — каза Лекси.

— Аз също — обърна се Куп към съседката си. — Няма да се засегнеш, ако не те поканя да се присъединиш, нали?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Забавлявайте се! — И го потупа по бузата.

Той й смигна.

— Точно това съм намислил.

— Добре, защото тя премина теста успешно.

Което означаваше, че през цялото време Сара бе разпитвала Лекси. Куп простена и я погледна укорително.

— Наистина имаш нужда от собствен мъж — промърмори той.

— Лека нощ, Куп — отговори тя и затвори вратата зад гърба му.

Лекси търпеливо го чакаше пред неговата врата. Нямаше вид на жена, преминала през Светата инквизиция, но имаше намерение да й се реваншира заради Сара.

В миналото Рики беше крадец, но след повече от петдесет години старите трикове трудно се възстановяваха. Костите го наболяваха, а и адреналинът вече нямаше някогашния ефект върху него. Но страхът се оказа силен стимул. Като разбра, че ценните му вещи, трофеите му, са били показвани по телевизията на живо, Рики знаеше, че има проблем.

Ако съучастниците, които беше измамил, видеха бижутата, щяха да разпознаят плячката, да вдигнат пушилка и да го погнат. Те бяха страховити кучки и тъй като не намери начин да им върне всичко, както бе обещал, Рики не се съмняваше, че ако го откриеха, щяха да го накарат да си плати, дори след толкова години.

Не че ги обвиняваше. Бе шепнал романтични измишльотини и на двете, бе им давал обещания, които никога не бе имал намерение да изпълни. Но една нощ оплете конците и едната го спипа в леглото с другата.

Този инцидент разби малката им група, сложи край на отношенията им и тримата се пръснаха в различни посоки. Рики отпраши за Калифорния за няколко години, където срещна жена си. Когато положението се уталожи, той се върна в Ню Йорк, отвори магазина и си живя тихо и кротко… до деня на онзи проклет обир и наградата, която дъщеря му даде, с което заплаши да взриви света му.

Рики бе повярвал, че всички спомени за предишния му живот са потънали. Сега бе открил, че дъщеря му тайничко, през главата му, бе започнала да разпродава колекцията. До този момент не бе имал неприятности заради нито едно от бижутата. Но след показването на пръстена Рики реши, че трябва да си го върне, преди проклетият репортер да се опита да го продаде. Ако някой бижутер го идентифицираше, много скоро неразгаданото престъпление щеше да отведе следата до него.

Опита се да си го поиска любезно или поне толкова, колкото му беше възможно, но бе отблъснат. Това го изплаши още повече. Защо му е притрябвало на някой, който не иска награда, изведнъж така да се вкопчи в пръстена? Това го накара да се върне към старите си навици и да проникне в апартамента на журналиста. Не бе намерил пръстена, но взе лаптопа му, като се надяваше да заблуди ченгетата, че е обикновен обир.

Но после се случи нещо неочаквано. Бе се вгледал в очите на дъщеря си и внучката си и осъзна, че вече не бе онзи мъж, който бе крал от богатите през всичките онези години. Бе изградил семейството си с морал и почтеност и, по дяволите, почувства се виновен, че бе взел нещо, което не му принадлежи.

Сложи си ръкавици, опакова лаптопа в обикновена амбалажна хартия, отгоре — с найлон, пъхна го в кутия и се отправи към най-оживената поща в Манхатън. Маскира се с тупе и главата му отново се сдоби с коса, взе бастун и си сложи слънчеви очила. Бе помолил някакъв непознат да му помогне и да надпише колета. Плати в брой и изпрати лаптопа обратно до репортера, което донякъде смекчи вината му.

После се върна със същите два проблема на главата си — пръстенът все още липсваше и създаваше опасност да отведе някой умник обратно до него. Както и до съучастниците му.

— Беше мило от страна на Сара да ме покани да те изчакам — каза Лекси, докато влизаха в жилището му.

Куп метна ключовете си на масичката и заключи вратата зад себе си.

— Надявам се да не те е накарала да се чувстваш прекалено неловко. — Знаеше каква става Сара, когато беше настроена да мъчи някого.

— Голямо момиче съм. Мога да се справя и сама. — Лекси му се усмихна малко насила, както му се стори.

За краткото време, откакто я познаваше, бе свикнал с искрените й усмивки и жизнерадостния й смях. Сега нещо не беше наред.