Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

След няколко часа сън се събуди бодър. Нямаше време за личното си разследване. Новините не спираха да валят. Щом пристигна на работа, провери полицейската сводка и забеляза, че миналата нощ е имало благотворителна вечеря за болните от СПИН, на която присъствали важни особи. Била открадната гривна, поне така твърди собственичката. Според полицията — вероятно става дума за повредена закопчалка или друг инцидент, тъй като няма как бижуто да бъде свалено от китката на потърпевшата. Куп отхвърли това като новина на деня.

След няколко минути по телефона го информираха за брутално изнасилване близо до Сентрал Парк. Карали жертвата към болницата.

Куп хукна нататък и пристигна пред спешното отделение заедно с линейката. Следващите няколко дни преминаха в непрестанни разговори и работа по случая.

Най-сетне дойде петък вечер. Оставаше му да довърши още една статия за вечерното издание и беше свободен за уикенда, освен ако не изникнеше нещо голямо, което не би искал да изпусне.

Куп влезе във фоайето на наскоро ремонтираната сграда. Новинарската агенция се намираше на седемнайсетия етаж. Коридорите бяха пълни с хора, за които работният ден бе приключил.

Както обикновено, Куп се спря до бюрото на охраната в центъра на фоайето, за да поздрави приятеля си Крис Марков, човека в униформа. Двамата бяха връстници, приятели вече повече от пет години и заедно играеха в един отбор на лятната лига по софтбол.

— Хей, приятелю! Как си? — попита Куп.

Крис повдигна шапка и се почеса по главата.

— Не се оплаквам. А ти?

— Още вися тук. Скоро ли приключваш смяната?

— След малко. Ще водя сина си на мача на „Ренегатите“.

Това напомни на Куп за срещата му с Лекси тази вечер. Мрачното настроение от потискащите истории, които отразяваше през последните няколко дни, изчезна и му светна пред очите.

— „Ренегатите“ са му любимци — допълни Крис.

— Приятно прекарване. Отивам да си довърша статията и изчезвам. Ще се видим след малко.

Куп тъкмо се обърна да тръгне, но Крис го спря, като подвикна:

— Продължавам да изхвърлям пратките, които приличат на подаръци от самотни жени, както ми поръча. Но тази пристигна днес и не ми прилича на дамско бельо. — Той измъкна голяма кафява кутия с червени надписи „Чупливо“.

Крис с удоволствие бе приел да се занимава с пратките до „Ергенски блог“. Оказа се прав — този пакет изглеждаше по-различен. Куп не очакваше поща, макар че в неговата професия никога не се знаеше кой може да ти изпрати възможна улика по някое престъпление. Все пак този пакет бе по-голям от всичко, получавано досега.

— Не ми прилича на закачка от някоя почитателка. — Крис, който обичаше да занася Куп за подаръците, се закиска. — Предполагам, че след като вече си сгоден, жените ще се поукротят.

Знаеше много добре, че не е вярно, но не пропускаше да го подразни.

— Чупката — закачливо заяви Куп. — И престани да четеш тези глупости.

Все още го човъркаше мисълта колко хора в този град четат „Ергенски блог“. Същия ден в болницата, когато докараха изнасилената жертва, всички познаха Куп. Някои просто го зяпаха и шушукаха с приятелките си. Други направо се хвърлиха да си уреждат срещи с него и да го убеждават да зареже любимата си. Беше унизително, но трябваше да го изтърпи. Нямаше избор.

— Е, и аз чета блога. Вися на бюрото по осем часа на ден. Какво очакваш? Дори и да не си сгоден, поне нещо се случва около теб.

— Да разбирам ли, че около теб нищо не се случва? — Куп го подхвана на свой ред. От самия Крис знаеше колко е трудно да се среща с жени, когато имаш чувствително дете и майка, която почти живее при вас.

— А, ти определено се справяш по-добре от мен, ако съдя по снимката.

О, не!

— Каква снимка? — предпазливо попита Куп.

— Още ли не си видял днешния вестник?

Куп поклати глава.

— Бях малко зает.

Крис му подаде последния брой, вече разгърнат на страницата на „Ергенски блог“. Заглавието гласеше: „Ерген с късмет“, а отдолу се мъдреше снимка на целувката му с Лекси.

— Интересно си живееш — каза Крис.

— Само напоследък. Откакто се появи Лекси.

Куп се загледа в неясната снимка. Това се бе случило само два пъти — веднъж, когато бяха сами в апартамента му, и втори път, когато си мислеха, че са сами в жилището на баба й. Очевидно Шарлът имаше навика да шпионира.

Не беше смешно, но не можа да се въздържи. Старата дама нямаше притеснение да щракне тайно снимка и да я прати на блога. Лекси щеше да я убие.