Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Е, и аз на твое място не бих носила пръстена. Прекалено ценен е. — И с не особено деликатно движение Шарлът посочи натруфеното бижу около тънката си шия. — Имате добър вкус, млади човече. — Намигна тя на Куп.

— Не приема „не сме сгодени“ за отговор — каза Лекси с още по-голямо притеснение. — Куп, кажи й!

— Мога ли да ви донеса по едно питие? — побърза да попита Шарлът.

Куп сви рамене. Явно старата жена не искаше да чуе.

— С удоволствие, госпожо Дейвис.

— Наричай ме Шарлът. Нали практически сме семейство! — Тя се спря. Златистите й очи, почти същите като на Лекси, грейнаха. — Което означава, че всъщност можеш вече да ме наричаш…

— Шарлът! — намеси се Лекси, преди баба й да каже нещо още по-фамилиарно.

— Засега става и просто Шарлът. Ще ида да донеса шампанското, за да празнуваме.

Тя изскочи от стаята и Куп мерна чехлите й — червени с пухчета, в тон с дрехите.

— Бива си я — заяви той, искрено възхитен от енергията й.

— Опитах се да ти спестя всичко това, но след като вече си тук, не мога да я спра. А ти обеща да ми помогнеш. — Въпреки всичко Лекси се усмихна.

— Винаги ли така те сватосва с мъжете? — поинтересува се той с известна нотка ревност.

— Не. Това е нетипично за нея. Какво мога да кажа? Ти си специален и тя го прецени от мига, в който те зърна на екрана.

Шарлът се върна с три чаши шампанско на малък поднос, който умело крепеше.

Всички взеха чашите и Шарлът вдигна тост:

— L’Chaim.

— Означава „Наздраве“ на иврит — прошепна Лекси.

— Не знаех, че сте евреи.

— Не сме. Най-добрата й приятелка Силвия е еврейка, затова използва някои изрази.

Чукнаха чаши.

— Също и за красивите жени и добрата компания — добави той.

— Закрилник е — каза Шарлът и смушка Лекси в ребрата. — Хайде да се преместим в кухнята. Време е да сервираме храната!

Кухнята беше най-светлото помещение от апартамента — уютна и удобна. Докато сервираше, Шарлът постоянно бърбореше за какво ли не — от удивителния дизайнерски талант на Лекси до собствения си опит да се учи да сърфира в интернет.

В чиниите имаше по парче бледо на вид месо, полято със сос, и гарнитура от щедри порции картофено пюре и зелен боб.

— Защо е такова месото, бабо? Да не си забравила да го подправиш? — поинтересува се Лекси, като го побутваше насам-натам из чинията и наблягаше само на гарнитурата.

— Експериментирам с храни с нисък холестерол. Това е пуйка — обясни тя.

Лекси присви очи.

Дори през затъмнените стъкла на очилата й Куп успя да долови притеснено събраните й вежди.

— Откога се тревожиш за високия холестерол?

— Откакто личният ми лекар се обади да ми съобщи резултата от изследванията, но няма нищо тревожно, така че продължавайте да се храните! — Както направи и самата Шарлът.

— Колко е? — попита Лекси.

— Не много, кръвното ми е по-голям проблем. — Шарлът покри уста с ръка, докато говореше. — Е, Куп, разкажи ми за семейството си — подхвана тя с явното намерение да отклони темата.

Лекси остави вилицата на масата.

— Още не сме обсъдили другия въпрос.

— Няма нищо за обсъждане. Спазвам си диетата, пия си новите хапчета. Кръвното ми ще спадне още повече, когато се уверя, че си щастливо задомена. — Шарлът махна със сребърния си прибор към Куп.

— Така, да се върнем на семейството — баща ти пенсионер ли е?

Куп хвърли притеснен поглед към Лекси. Тя беше стиснала зъби, но му направи знак да отговори. Явно здравните теми се отлагаха за по-късно.

— Баща ми е пенсиониран полицай — отговори Куп.

— Ооо, обичам мъже в униформа!

Лекси свали очилата си и ги постави на масата, после хвана с два пръста основата на носа си.

Куп реши да поддържа лекия разговор.

— Вече има бар в центъра. Това запълва времето му след смъртта на майка ми.

— Имаш ли брат или сестра?

Лекси завъртя очи.

— Направо си като Великата инквизиция.

Куп се разсмя.

— Един брат.

Шарлът опря ножа и вилицата си на чинията.

— Значи майка ти се е решила на две, а? На мен едно ми беше достатъчно, особено със син, който се роди направо с фрак. Така и не можах да разбера как човек като мен се сдоби с такова сериозно дете. Обичам си го, но не е голяма забава с него. Като стана дума за него, днес те търси.

Лекси въздъхна.

— Не му вдигнах — призна тя. — Ще му звънна по-късно.

— Колко често говориш с него? — поинтересува се Куп.

Тя сви рамене.

— Обаждам се на родителите си веднъж седмично, по задължение. Винаги завършваме със спор. Просто не сме на едно мнение по нито един въпрос.