Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

— Чакай да позная — каза той, като продължи да й подава книгите. — Мразила си това.

— Всъщност обичах пързалянето с кънки. Просто не понасях стриктния режим, който ми налагаха заради техните цели. Мразех еднообразието. А като пораснах, намразих и конкуренцията между фигуристките и въобще между хората.

— Каза ли им го? — запита той, чудейки се дали е могла да бъде толкова откровена с тях.

Тя кимна.

— Опитах. Но никой не слушаше. Затова докато растях, всяка сутрин в 5:00 отивах на пързалката, докато накрая баба не се намеси.

— Как те отърва?

— Веднъж ме взе от училище, за да ме закара на тренировка. Един поглед й беше достатъчен и вместо на пързалката ме заведе на Беър Маунтин да се катерим. Наслаждавахме се на природата и красивите багри на листата. Получих почивката, от която толкова се нуждаех.

Докато си припомняше тези мигове, лицето на Лекси пламна, сякаш е там, в планината, и студеният вятър щипе бузите й. Без съмнение тази жена знаеше какво иска, помисли си Куп.

— Трябва да си щастлива, че имаш такъв човек до себе си.

— Виждам, че ме разбираш. Сигурно от личен опит?

Той кимна с глава.

— Ами, да. Мама — продължи той с глух глас, после преглътна и реши да не й обяснява за травмата на рамото и принудителното му отписване от Академията и продължи нататък. — Знаеше, че обичах да пиша, усети таланта ми и ме насочи към журналистиката. Познаваше ме.

Лекси се усмихна и лицето й светна от топлина и разбиране.

— Както баба познава мен.

— Бяхме близки. С баща ми и брат ми винаги съм се чувствал аутсайдер. И все още е така — призна той. — Кажи, как успя баба ти да уреди нещата? — Защото никак не се съмняваше в това.

Лекси се усмихна.

— Тя призна, че срещнала Янк Морган, спортния агент, на площадката и станали добри приятели. Двамата успяха да сложат на място родителите ми, като им обясниха, че освен талант е нужно и желание, а то идва от сърцето. — Тя допря ръка до гърдите си. — Или го имаш, или го нямаш. И като ме насилват да участвам в състезания, ще печеля медали, но могат да прекършат духа ми. Което, според баба ми, не си струва. — Гласът й леко поддаде.

Той нежно докосна лицето й, разчувстван от нейната проницателност.

— Спечели ли битката? — попита Куп.

— Баща ми първо каза, че само конете можели да имат прекършен дух, и баба му отговори, че ако той наистина мисли така, значи е конски задник.

Двамата се засмяха доволно.

— Янк ги посъветва да ме оставят да си гледам детството и да си намеря пътя сама. Мама и татко приеха съвета, но ми се струва, че до ден-днешен не могат да разберат защо бях толкова нещастна. — Лекси потърка ръце сякаш да се стопли. — Е, сега вече знаеш. Никой в живота ми не може да се справи с мен.

— Освен баба ти.

— Точно така. А ти? — попита тя с надежда. Той се поколеба как да й отговори.

Пътешествията съхраняваха духа й — това му беше ясно. Каква ирония! След като си беше обещал, че няма да се обвързва с жена, която не иска да се установи на едно място, попадна точно на такава.

И на всичкото отгоре се увлече.

Толкова много, че не можеше просто да се откаже. Но и не можеше да си позволи да влага повече от себе си, защото вече знаеше, че ще падне от високо.

— Ей, гладна ли си? — Той смени темата и определено увеличи дистанцията помежду им. — Да си починем малко.

— Винаги съм гладна.

— Момиче по вкуса ми — разсмя се той и пулсът му се ускори при тази мисъл.

Но за кратко, напомни си той. Щяха да бъдат заедно, докато разследват историята на пръстена и докато му направи уебсайта. После тя щеше да отпраши нанякъде.

Поне този път знаеше какво го очаква.

Лекси имаше чувството, че денят отлетя като миг. Продължиха с почистването, прекъснаха за обяд в близката пицария, но без повече целувки. Спряха за малко и в банката, където Куп си нае сейф, за да съхранява там пръстена. После довършиха подреждането на апартамента му.

Баба й звънеше през целия следобед, за да я пита къде е, с кой клиент е. Като се досети, че може да е с Куп, започна да я атакува със съобщения.

Кога пък се научи на това?

„Покани твоя младеж на вечеря.“ Изглежда баба й се вживя в младежкия дух и започна да използва жаргон. Лекси отговори: „Младежът не е мой.“ Но Шарлът не можеше да бъде заблудена. „Целият град мисли, че сте сгодени. Доведи го на среща с родителите. В мое лице.“

Това продължи. Лекси се опита да не обръща внимание, но съобщенията заваляха още по-интензивно.

Най-хубавото през този ден бе, че тя се докосна до света на Куп. Уютна сграда. Едностаен апартамент в мъжки стил — голям телевизор в хола, компютър в ъгъла и интересна колекция книги. Представи си го как вечер, след работа, си лежи на дивана, гледа спорт или чете. Домът му, както и самият той, излъчваше комфорт.