Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Тя хвърли бърз поглед на разпилените из стаята предмети и смръщи вежди. Красивите й нацупени устни му напомниха за страстната им целувка.

— Освен ако не държиш да го правиш сам? — продължи тя, без да забележи пълния му с копнеж поглед.

— Да не се шегуваш? — попита той. — Бих се радвал на помощта и компанията ти. Не може да се каже, че поддържах голям ред преди обира, така че каквото и да направим, може да се брои като подобрение.

— Супер! Да започваме! — Тя отиде до рафта с книги и се захвана да ги подрежда по височина.

Той се включи, като и ги подаваше една по една. Известно време работеха в уютно мълчание, после започнаха да си говорят за колекцията му, трупана с години.

— Разкажи ми за себе си. Как изглежда твоят дом? Маниачка по чистотата ли си или си разпиляна? — Още не можеше да я определи.

— Хмм. Това е сложен въпрос, понеже нямам самостоятелен дом. Той присви очи, чудейки се какво ли означава това.

— Имаш съквартирантка?

— В известен смисъл. — Тя спря и се обърна към него. — Осемдесетгодишна. Живее в тази сграда вече четирийсет години и има свободна стая, която ми отстъпва, когато съм тук.

— Баба ти? — Куп си спомни, че бе определила баба си като „кукуряк“ за възрастта й, но може би все пак й трябваше помощ.

Лекси кимна.

— Сигурно се нуждае от постоянни грижи?

— Боже, не! Би ти цапнала един, ако го споменеш. — Погледът й блесна при тази мисъл. — Баба се справя сама. Но тъй като разполага с една свободна стая, реших, че няма смисъл да плащам за квартира, щом няма да живея там постоянно.

Нещо го жегна. Не му се искаше да повдига тази тема, но щеше да е по-добре да бъде подготвен.

— Колко често напускаш града? Или ще е по-точно да попитам колко време се задържаш тук?

— Зависи. Пътувам на кратки разстояния за няколко седмици или на по-дълги — за няколко месеца. Това е чарът на работата ми — мога да я върша отвсякъде.

Той поклати глава. Не разбираше този начин на живот.

— Защо искаш да си далеч?

Тя протегна ръце пред себе си, за да покаже, че отговорът е очевиден.

— За да виждам непознати места или просто защото се отегчавам да се задържам дълго време на едно място.

Точно като бившата му жена Ани, която обожаваше работата си като стюардеса. Проблемът дойде, когато започна да приема все повече полети, за да не се връща вкъщи.

Той отхвърли притесненията и приликите. Лекси беше нещо друго. Още не я познаваше добре, нито разбираше мотивите й за този начин на живот.

Подтикван от любопитство, той я запита:

— Ами любимите ти книги, за които говорихме? Не са ли твои? Ами вещите ти? Не ти ли е нужно собствено място за тях?

— Имам няколко стари книги, които пазя при баба си, а всичко останало качвам на електронната страница. Както вече споменах, технологията е голяма работа!

— Не ти ли липсва собствен дом?

— Но аз си имам дом! Винаги съм намирала убежище при баба си и това най-много се доближава до представата ми за дом — простичко отговори тя.

Явно за Лекси това си имаше смисъл.

Той се приближи към нея и я докосна по рамото.

— От какво търсиш убежище?

Лекси продължи съсредоточено да размества вече наредените книги на рафта.

— Би ли ми подал онези там? — посочи тя другата купчина.

Куп й ги подаде.

Като продължи да ги подрежда по височина, най-сетне тя започна да му разказва за детството си.

— Произхождам от много амбициозно семейство. Баща ми е банкер, сестра ми пое по неговия път, а мама е адвокат. Аз бях повече от неприятно изключение в техния съвършено планиран живот. Самото ми появяване е било непланирано и за тяхна още по-неприятна изненада — не следвах примера им. Те искаха едно, аз — друго.

— Значи си уникална. — Нещо, което бе усетил от първия миг.

Усмихна му се.

— А ти си любезен. Щом родителите ми осъзнаха, че не могат да ме изваят по техен образ, започнаха да гледат на мен като голямо разочарование. — Гласът й леко трепна. — Или трябва да стане както кажат те, или — никак — продължи Лекси. — Баба винаги се е чудила как може да има толкова инертен син — само трябва да му натиснеш бутона.

Куп се разсмя.

— Е, не всички членове на семейството си приличат. Добре е да си различна.

Лекси вяло се усмихна.

— Иска ми се някой да беше го обяснил на родителите ми. Не ме разбирай погрешно — те ме обичат и им се иска да се възползвам от всички възможности, но трябва те да ги изберат. Така когато бях петгодишна и се разбра, че имам талант за фигуристка, започнаха да ме тикат да участвам в състезания.