Карли Филипс - Целуни ме, ако можеш

Поне това бе доловила по-рано през деня. След като се върнаха от обяда, тя забеляза определена промяна в отношението му към нея. На какво ли се дължеше?

Реши, че трябва да е по-сдържана отсега нататък и да не се вживява много в онази целувка. Макар че не можеше да я забрави. Минаха няколко часа, а тялото й още потръпваше. Хвърли бърз поглед към красивото му лице и стомахът й се сви. Той не направи повече никакви намеци, нито пък тя.

Към четири часа приключиха с работа. Тя се огледа, доволна от резултата.

— Добър екип сме. — Думите несъзнателно се изплъзнаха от устата й.

Той обтегна ръце над главата си с уморено изръмжаване и призна:

— Нямаше да се справя сам.

— Представи си само какво ще направим, като се захванем с откраднатите бижута — побърза да му напомни тя за следващата предстояща работа. — Каква ти е програмата?

— Утре се връщам на работа, което означава, че ми остават само вечерите, освен ако не се случи нещо значимо.

— Звучи ми добре. Аз имам една среща в „Хот Зоун“ утре и ми се искаше да се заема с някои идеи за сайта им. Можем да се срещнем в края на работния ден или привечер. Какъв е планът? — поинтересува се тя.

— Планът ли? — Той повдигна вежди.

Какво толкова го учуди? Обикновен въпрос.

— Ти си опитен репортер и винаги проучваш случаите си, затова съм сигурна, че имаш план за действие, така ли е?

Той поклати глава и се разсмя.

— Чакай малко, Шерлок. Дай ми възможност да помисля. Бях прекалено зает с ей това. — И той посочи с ръка наоколо.

Мобилният й телефон започна да вибрира и Лекси шумно въздъхна.

— Баба ми — обяви тя, като погледна пристигналото съобщение. „Елате в 6.“ Затвори очи и си пожела търпение.

— Какво има? — учуди се Куп.

— Кани те на вечеря днес, но не се притеснявай. Ще се погрижа за това.

— Ще дойда.

Лекси присви очи.

— Защо, бога ми, искаш това?

— За да се запозная с жената, която толкова добре се грижи за теб.

Можеше ли да отхвърли такъв прочувствен мотив?!

— При едно условие.

Той повдигна вежди.

— Да го чуем.

— Да ми помогнеш да я убедим, че не сме сгодени.

— Дадено. — Подаде й ръка, за да скрепят уговорката. Прехвърчаха искри и това й подсказа, че въпреки дистанцията помежду им безспорно имаше химия.

— Имаш ли някакви алергии? — попита Лекси, докато слизаха от стария асансьор и тръгнаха по тъмния коридор.

Странен въпрос, помисли той.

— Не. Защо?

Тя пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и тежката миризма на виолетки го удари в носа.

— Леле… — Той размаха ръка пред носа си.

— Ето защо — разсмя се Лекси. — Спокойно, ще свикнеш. Готов ли си? — Преди да й отговори, тя влезе навътре и го повлече след себе си. — Бабо, тук сме! — подвикна тя.

— В кухнята съм. Сега идвам!

— Влизай! — Покани го Лекси.

Той заоглежда потъналата в полумрак обстановка, сред която долавяше златисти отблясъци. Плътни завеси покриваха прозорците, а по стените висяха рамки с богати орнаменти.

— Нищо не е променяно… Баба живее тук, откакто се е омъжила за дядо — обясни Лекси.

— Тук отгледах сина си. Сега Лекси използва старата му стая — обади се Шарлът, която тъкмо влизаше в стаята.

Възрастната жена излъчваше щастие и жизненост. Всичко у нея изглеждаше повече от очакваното. Косата й бе по-червена, гримът й — по-ярък. Пеньоарът й, който приличаше на кимоно, бе по-пъстър, а самата тя приличаше на героиня от стар английски роман. Но най-голямата изненада дойде от колието на врата й. На живо изглеждаше същото като пръстена.

Куп не можа да спи предишната нощ. Докато се въртеше в леглото, му дойде наум как да научи повече за пръстена, без да привлича внимание. Въпреки ранния час реши да се обади.

Преди много години се бе запознал с един южноафриканец — голям специалист по бижутата.

Знаеше се, че е укривал крадени вещи, което Куп научи при едно свое разследване. Не можаха да му припишат нито един случай. Това не попречи на двамата да се сприятелят и оценителят съобщаваше най-напред на Куп за всичко, случващо се на черния пазар.

Тази сутрин, още преди Лекси да пристигне, Куп се бе срещнал с него в магазина му, за да оцени пръстена. Все някой трябваше знае за какво става дума. Което щеше да сподели, когато му дойде времето.

— Аз съм Шарлът Дейвис — сграбчи тя ръката му и здраво я разтърси. — А вие трябва да сте Сам Купър, героят, ергенът, а сега и годеникът на внучката ми.

— Бабо, престани! Цял ден ти повтарям, че не сме сгодени. — Лекси хвърли на Куп поглед „нали ти казах“ и вдигна лявата си ръка, за да покаже, че не носи пръстен.