Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Анна! — възкликна Имоджен веднага щом сестра й вдига слушалката. Фин й се усмихна снизходително и отнесе чашата си с кафе върху фотьойла със съзнанието, че разговорът ще продължи доста. — Няма да повярваш колко добре мина всичко снощи.

— Изложбата ли? Харесали са снимките ти? — Гласът на Анна прозвуча съвсем отблизо, въпреки океана, който ги делеше.

— Произведоха фурор, Анна. Представяш ли си — продадох дванайсет от тях. Ники каза, че това бил един от най-успешните частни огледи, които е организирала.

— Това е страхотно, Имо! — възкликна Анна. — Знаех, че ще успееш. Може би ще направиш малка изложба тук, в „При Вивиен“? Искам да кажа, знам, че това не е Ню Йорк, но…

— С удоволствие — отвърна Имоджен, като си представи някои от по-малките снимки по стените на магазина за сладолед.

— Сега ме извини, че ще прозвуча като мама, но кога се връщате с Фин?

— Другата седмица — отговори ликуващо Имоджен. — Резервирали сме си места за четвъртък. Така че ще имаме достатъчно време да подпалим вана и да го приготвим за обиколката на летния фестивал.

— Другата седмица ли? — изпищя Анна.

— Да. Нямам търпение да те видя. О, и като стана дума за вана… Фин сега го е прихванало да прави смутита, така че ще можем да разширим малко асортимента си.

Фин наостри уши, когато чу името си, и надникна дръзко към Имоджен над ръба на дивана. Не бяха мислили в дългосрочен план — с изключение на едно нещо. Имоджен щеше да се нанесе при Фин и почти не беше спряла да се усмихва от момента, в който го решиха.

— Е, ние сме тук. С разтворени обятия.

— Липсваше ми, сестричке — призна Имоджен. — И татко и даже мама, да не повярваш, нали?

— И ти липсваш на всички. Сега внимавай да не изпуснеш полета си или ще трябва да се занимавам с разбитите сърца на мама и татко.

— Ще се видим след седмица. Чао! — Имоджен затвори телефона.

Прекоси огрения от слънцето тавански апартамент и се хвърли в обятията на Фин.

— Отиваме си у дома! — Зарадва се тя.

Юли, следващата година — „Божественото магазинче за сладолед при Вивиен“ в Хоув

Анна остави слушалката на телефона в магазина и се върна при тезгяха.

— Сестра ти ли беше? — попита Матео.

— Да! Представяш ли си? Идва си следващата седмица. — Едва успяваше да удържи усмивката си.

— Това е фантастично! Най-сетне ще се запозная с прочутата Имоджен.

— О, да. — Разсмя се Анна. — Подготви се.

Той се усмихна.

— Същото каза и майка ти. Вече започвам да се изнервям.

— Ще се спогодите чудесно. Много ще й хареса да се запознае с теб.

— А ти каза ли й? — попита Матео и плъзна ръце около талията на Анна, докато спря върху бременния й корем. На пет месеца, той започваше да личи дори и под престилката й.

— Още не. Това ще е изненада.

Матео я целуна нежно по врата, а после я обърна с лице към себе си.

— Мислех, че мразите изненадите, signora . Какво се е променило?

— Може би напоследък ми се случиха няколко приятни изненади — Анна сви рамене. — Това промени мнението ми.

Матео се наведе да я целуне нежно по устните. След напрегнатата обедна почивка на чиновниците тя беше благодарна, че магазинът беше празен. Целуна го отново и ръката й се плъзна върху дупето му.

— Мисля, че това е малко непрофесионално — пошегува се Матео.

— Точно това ми харесва най-много. И не забравяй, че ние сме шефовете.

Вече й беше трудно да си спомни времето, когато Матео го нямаше. За девет месеца се бяха превърнали в наистина силен екип — заедно измисляха менюто, заедно правеха сладоледа и сервираха на постоянните си клиенти. През пролетта зачестилото споменаване на магазина в кулинарните блогове докара поток от нови посетители и те се скъсваха от работа през по-голямата част от юни.

Когато Имоджен се върнеше обаче, щеше да открие, че магазинът изглежда, както когато го остави. Имаше само няколко незначителни промени. Снимка на баба им, сложена в рамка от Иви, висеше на стената зад тезгяха — Вивиен си имаше място, откъдето да следи нещата. На отсрещната стена бяха подредени снимки на магазина през различните години и по-възрастните клиенти обичаха да ги разглеждат и да разказват спомените си за крайбрежната улица по онова време.

От време на време идваха родителите на Анна да ги видят, като отсядаха при Мартин в процъфтяващата му частна къща със стаи за нощувка със закуска, когато имаше свободна стая, или в стаята за гости при Анна, Матео и Хепбърн. Матео току-що беше приключил с боядисването на детската в бледожълто. На Анна й беше по-лесно стаята да изглежда различна — тя не си представяше там Алфи всеки път, когато минеше покрай нея, но той все още й липсваше. Вероятно винаги щеше да й липсва.