Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Флоренция е красива, а сладоледът е като от друг свят. Как си? Целувки.

Написа Анна на сестра си, докато се връщаше в пансиона.

Телефонът бипна на секундата с отговора на Имоджен.

Хей, сестричке. Позеленявам от завист. Но като говорим за сладолед, днес направих и продадох първата си партида! Знам, че решихме да чакаме… Но успехът беше невероятен. :-) Целувки.

Анна се усмихна, докато четеше съобщението — значи не само тя беше получила вдъхновение днес. Имоджен процъфтяваше в магазина без нея и пробваше кулинарните си способности. На другата сутрин и тя щеше да направи същото.

— Имоджен — заговори я Фин със стоманен блясък в лешниковите си очи, — какво си направила, за бога?

Той стоеше пред школата си, докато тя отиваше да отвори магазина в понеделник сутринта, и ако се съдеше по вида му, никак не беше щастлив. Хепбърн излая бодро за поздрав и Имоджен се наведе да го успокои.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, опитвайки се да изтласка от подсъзнанието си някои неприятни съмнения, които се мъчеха да се промъкнат. Тя си напрегна мозъка… снощи затвори магазина, после си отиде вкъщи и прекара кротко вечерта в гледане на филми. Да не би да беше сгафила нещо, преди да си тръгне — да е изтикала кофите за боклук на мястото на Фин? Той приличаше на човек, който може да се вкисне от подобно нещо.

Той поклати уморено глава.

— Вчерашният ми урок с моите сърфисти беше абсолютен провал. С изключение на едно момче, Пол — който се присъедини към нас след обяд — всички си изповръщаха червата.

„О, не! — помисли си Имоджен, когато действителността я блъсна между очите. — О, НЕ!“

— Да, така беше — продължи Фин, като прокара нервно ръка през тъмнорусата си коса и сбърчи чело. — И както и да си представяш случката, повярвай ми, беше много по-лошо. Чакълестият плаж без нито една тоалетна на мили наоколо… и десетина сърфисти с остро хранително отравяне. Щеше да е почти смешно, ако не беше такава ужасна катастрофа.

Имоджен се сви, като си представи ужасната ситуация.

— И ти си сигурен, че е от сладоледа? — попита тя, хващайки се за сламка.

— Абсолютно съм сигурен, че това беше единственото нещо, което ядоха всички. Ако искаш, питай ги сама — отговори й ядосано, — ама те все още са си у дома, където продължават да повръщат.

— Това е ужасно — каза Имоджен.

— Не разбирам. Ти по рецепта ли го направи?

— Да. Мисля, че всичко си беше наред.

Сега вече се сещаше, че беше пропуснала няколко параграфа, които може би бяха наистина важни. Но буквите се разместваха, докато четеше. Винаги ставаше така.

Знаеше какво трябваше да каже, само една думичка: „Съжалявам“. Но не можеше да се накара да я изрече — да признае, че е допуснала такава глупава грешка.

— Не знам дали сърфистите ще се оправят, за да продължат курса си утре, а като се има предвид, че аз им препоръчах магазина, не мисля, че е правилно да им взема парите, нали? Но ти не можеш да продължаваш така, защото ще провалиш репутацията на Аркадата… Проучи ли как да вземеш сертификат по хигиена?

— Не — каза Имоджен.

Това беше една от точките в списъка, който й беше оставила Анна — досадно нещо, което тя все оставяше за накрая.

— Би могла да започнеш оттам — каза Фин, клатейки глава.

Имоджен затвори вратата на магазина и я заключи. Няколко минути спокойствие — имаше нужда от това. Седна в едно сепаре с гръб към вратата и обори глава върху ръцете си. Анна отсъстваше само два дни, а тя вече беше успяла ужасно да оплеска нещата. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. Може би Фин не беше прав, каза си. Може би нещо друго бе предизвикало повръщането — може би стомашен вирус? Беше чувала, че е много заразен. Нямаше да се остави да се притеснява от нещо, което не беше доказано.

Събра сили, стана и отиде отново да отвори вратата. Там стояха мъжът и жената, които се бяха отбили вчера. Джефри, жена му Джил и златният им ретривър. Лицата им бяха пепеляви.

— Добро утро — поздрави Джил учтиво. — Съжалявам, че ви притеснявам, но искахме да ви питаме дали не му е имало нещо на онзи ваш сладолед вчера. Просто…

— Почувствахме се зле — продължи Джефри. — И когато вчера започнахме да повръщаме, се обадихме на личния си лекар. Не бяхме сигурни дали да не идем в спешното отделение.

— О, божичко — прехапа устна Имоджен. — По-добре влезте вътре.

Тя покани двамата да седнат. Те седяха леко прегърбени — като че ли бяха остарели с десет години за една нощ. Тънките бръчки по лицата им бяха станали по-дълбоки.