Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Мъж с шлифер се изравни с тях и се спря задъхано.

— Значи го хвана, Джил. Браво.

— Хари има особено отношение към дакелите — обясни жената смутено. — Това е Хари. — Тя посочи златния ретривър. — Не той — разсмя се тя и хвана партньора си за ръка.

— А, старият магазин за сладолед. Между другото се канехме да поспрем тук — каза мъжът. — Разбрахме, че има нови собственици. Ние сме Джефри и Джил, приятно ми е да се запознаем.

Имоджен се усмихна и се ръкува с тях.

— Имоджен. И на мен ми е приятно. И да, ние сме новите собственички. Магазинът все пак остана в семейството, всъщност би трябвало да го наречем „При Вивиен и внучките й“. Поехме го със сестра ми Анна.

— Изглежда страхотно — отбеляза жената, като огледа прясно боядисаните стени и ретро обстановката.

Бяха направили абажури от черпаци за сладолед, като провесиха крушките в средата.

— Внуците ни много ще го харесат, нали, Джефри?

— Да, сигурен съм, че ще го харесат. Дайте ни два сладоледа, моля — каза Джефри. — Имате само с шоколад и ягоди, нали?

Имоджен кимна.

— Аз ще взема с шоколад и фунийка с ягодов за жена ми.

Имоджен напълни фунийките, като внимаваше да не раздроби фините вафли. Тя самата беше открила тези фунийки — те бяха доста по-добри от обикновените.

— Изглежда възхитително — отбеляза Джил, докато плащаше на Имоджен.

Те се насочиха към изхода, като този път водеха Хари на скъсена каишка. Хепбърн предпазливо подаде глава от задната стая с питащи кафяви очи.

— Вече е безопасно да излезеш, Хепбърн — прошепна Имоджен. — Току-що казахме довиждане на първите ни клиенти на домашен сладолед.

Кучето джафна одобрително.

— Мислиш ли, че съседите ни ще искат да го опитат? — попита го Имоджен.

Той джафна отново и завъртя опашка. Имоджен прие това за съгласие. Тя отиде до магазинчето за сувенири на Иви на крайбрежния булевард. Звънчето иззвъня, когато тя влезе.

— Здравей, Иви — провикна се Имоджен, когато я видя. — Мога ли да те изкуша с малко домашен сладолед?

— О, миличка, колко бих искала. Много мило от твоя страна да ми предложиш. Но докторът ще ме убие. Казва, че трябва да си следя холестерола.

— О, разбирам. Е, няма да е хубаво да ти навлека неприятности. Просто ще трябва да измислим някакви по-здравословни опции за теб.

Едно обсипано с лунички момченце се мушна в магазина покрай Имоджен, като стискаше голяма надуваема акула.

— Пробита е! — изхленчи то.

— Дългът ме зове — усмихна се Иви. — Но защо не попиташ Фин? Обзалагам се, че ще е много доволен да се възползва от предложението ти.

— Да — каза Имоджен. — Ще го направя.

Тя подмина няколко арки до школата на Фин. Отвън група сърфисти се готвеха да влизат и тя видя Фин, застанал на вратата.

— Приятно сърфиране — пожела Имоджен на групата. — После ви чакат петдесет процента отстъпка от фунийките с домашен сладолед в магазина на Вивиен ето там. — Тя посочи магазина.

— Звучи добре — каза една от жените, облечена в неопрен. — Но предполагам, че ще сме замръзнали.

— Науката е в подкрепа на сладоледа — възрази Имоджен, като веднага измисли отговор. — Колкото е по-ниска вътрешната ви температура, толкова ви е по-топло.

Беше го прочела някъде. Не беше съвсем сигурна дали наистина е вярно, но определено звучеше добре.

Единият от мъжете в групата, висок и мургав, с къса черна коса, намигна на Имоджен, докато вдигаше ципа на неопрена си. Тя не можа да не забележи колко плътно прилепваше гумената материя там, където трябваше.

— Ще дойдем — обеща той.

Този следобед Имоджен огледа гордо пълния магазин за сладолед. Поръчките от сърфистите на Фин валяха толкова много и така бързо, че отначало тя се затрудни да запише всички. Изглежда й бяха повярвали на приказките за вътрешната и външната температура и след дългото прекарване в морето, поръчваха огромни количества сладолед, за да се преборят с треперенето след сърфирането.

— Сладоледът е невероятен — обърна се към нея мъжът с тъмната коса.

— Ето, опитай от ягодовия. — Друг младеж му подаде своята фунийка.

В гърдите на Имоджен се надигна гордост, докато ги гледаше как лакомо унищожават сладоледа.

Анна излезе от къщата на Джованна на площад „Санта Мария Новела“, изпълнен с тълпи от хора, които си тръгваха от обедната църковна служба. Тя сложи слънчевите си очила. Нощният сън я освежи и сега беше готова да започне да разглежда града. Тъй като й оставаше само един ден до започването на курса, тя очакваше с нетърпение да се възползва максимално от тази възможност.