Лоуренс Блок: Билет за отвъдното

— Каза, че не храниш голяма вяра в нея.

— Ами да, оттеглих се. Вложил бях много пари и се оттеглих. Ако не се бях оттеглил, щеше да се наложи да разговаряш с мен през решетки.

— Арести ли е имало?

— Имало е и е имало покана с моето име на нея, но дори типовете, които са заловени, да пропеят, а съм сигурен, че ще го направят, пак няма да имат нищо съществено срещу мен. Но какво друго ми остава с тази проклета призовка? Никога не са ме арестували, защо тогава да не се махна от страната, докато съм още съм с чисто досие?

— Кога тръгваш?

— Самолетът излита от летище „Кенеди“ след колко, шест часа? Оттук отивам при търговец на коли буик на булевард Рокауей и ще взема каквото ми даде за колата. „Продадено“, ще кажа, „стига да ме откарате до летището“, което е на пет минути от там. Освен ако не искаш колата, приятел. Можеш да я задържиш за половината от пазарната й цена само за да ми спестиш усложненията.

— Не мога да я използвам.

— Добре, опитах. Направих каквото се искаше от мен да те държа далеч от метрото. Ще я приемеш ли като подарък? Сериозно ти говоря. Закарай ме до „Кенеди“ и можеш да я задържиш. По дяволите, ако не я искаш, можеш сам да я закараш до търговеца и да изкараш малко пари от сделката.

— Не бих го направил и ти го знаеш.

— А би могъл. Не искаш колата, а? Това е единствената ми недовършена задача. През изминалите няколко дни се видях с роднините на Франсин, казах им повече или по-малко от това, което се случи. Опитах се да им спестя ужаса, нали разбираш? Но колкото и да го подслаждаш, остава фактът, че една добра, мила и красива жена е мъртва без никаква причина. — Опря глава на ръката си. — Исусе, човек си мисли, че го е преодолял, а то се връща и те сграбчва за гърлото. Казах на близките й, че е умряла. Казах, че било терористично нападение, случило се в чужбина, били сме в Бейрут. Нападението било политическо, луди хора, сещаш се, и те повярваха или поне си мисля, че повярваха. Казах им, че било бързо и безболезнено, терористите били убити от християнска милиция, а погребението било частно и неогласено, защото целият инцидент трябвало да се потули. Част от историята е сходна на истината. Ще ми се други части да бяха истина. Особено онази за бързата и безболезнена смърт.

— Може и да е била бърза. Не знаем.

— Накрая аз бях там, Мат. Помниш ли? Той ми каза какво са й сторили. — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — Да сменим темата. Виждал ли си брат ми на някоя от сбирките напоследък? Какво има, въпросът деликатен ли е?

— В известен смисъл — рекох аз. — Виж, АА е анонимна програма, а една от традициите е да не казваме на човек, който не е в програмата, какво се говори на сбирките или кой ги посещава и кой не. Преди ти разказах нещо, защото всички бяхме въвлечени в случая, но като цяло това не е въпрос, на който мога да отговоря.

— Всъщност не беше истински въпрос — призна той.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам, че исках да подразбера, да видя дали нещо ти е известно или не е. Майната му, няма как да го направя по-лесно. Полицията ми се обади онази нощ. Тойотата е регистрирана на мое име, така че на кого другиго да се обадят?

— Какво се е случило?

— Открили колата изоставена на Бруклинския мост.

— Мили боже, Кенан.

— Да.

— Много съжалявам.

— Знам, Мат. Толкова е тъжно, нали?

— Да.

— Хубаво момче беше, наистина. Имаше си своите слабости, но кой, мамка му, няма такива?

— Сигурни ли са, че…

— Никой не го е видял да се хвърля, не са открили и труп, но ми казаха, че тялото може и никога да не бъде намерено. Надявам се така да стане. Знаеш ли защо?

— Мисля, че да.

— Обзалагам се, че знаеш. Казал ти е, че иска да бъде погребан в морето, нали?

— Не така многословно. Каза ми, че водата е неговият елемент, че не иска да бъде изгорен, нито погребан в земята. Внушението беше ясно, а и начинът, по който говореше…

— Сякаш се е готвел.

— Да — съгласих се аз, — сякаш копнееше за него.

— Исусе. Той ми се обади, не знам, ден или два преди да го направи. Ако нещо му се случело, дали съм щял да се погрижа да го погребат в морето. Казах да, разбира се, Пити. Ще наема самостоятелна каюта в проклетия „Куин Елизабет II“ и ще те промуша през люка. И двамата се посмяхме, затворих и забравих за разговора, а после ми се обаждат, че са намерили колата на моста. Той обичаше мостовете.

— Каза ми.

— Така ли? Като дете ги обожаваше. Все настояваше пред баща ми да минава по мостовете. Не можеше да им се насити, считаше ги за най-красивото нещо на света. Онзи, от който е скочил, Бруклинския мост, наистина е красив мост.