Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Така е.

— Той приличаше на нищожество, знаеш ли? Напълно незначителен човек. И си помислих — как ще убия тоя червей? Но знаех, че трябва да го направя. Затова измислих как да постъпя.

— Как?

— Накарах го да говори — обясни Кенан. — Зададох му няколко въпроса и той ми отговори накратко, но аз не спирах и го накарах да се разприказва. Разказа ми какво са сторили на детето на Юри.

— Боже!

— Какво са й направили и колко уплашена е била, всичко. Щом започна веднъж, нямаше спиране. Сякаш отново преживяваше събитията. Виждаш ли, не е като при лова, при който застрелваш елена, отрязваш му главата и я закачаш на стената. Когато убивал някоя жена, му оставали само спомените, затова му идваше добре дошло да си ги припомни и да види колко са хубави.

— Говори ли за жена ти?

— Да. Харесваше му да ми разказва. Както му е харесало и да ми я върне на парчета, за да ми натрие носа. Искаше ми се да го накарам да млъкне, не исках да слушам, но майната му, знаеш ли? Искам да кажа, че нея вече я няма, предадох я на шибаните пламъци, човече. Повече не може да я боли. Затова го оставих да говори колкото си иска, после вече можех да направя онова, което трябваше.

— И го уби.

— Не съм.

Погледнах го.

— Никога никого не съм убивал. Не съм убиец. Погледнах го и си помислих — не, кучи сине, няма да те убия.

— И?

— Как мога да се превърна в убиец? Трябваше да стана лекар. Нали ти казах?

— Баща ти е искал това.

— Трябваше да стана лекар. Пити трябваше да е архитект, защото е мечтател, но аз бях практичен, затова трябваше да съм лекар. „Най-хубавото на света е“, казваше ми той, „да направиш някакво добро на света и да живееш достойно.“ Дори знаеше какъв точно лекар иска да бъда. „Стани хирург“, така ми казваше. „Там са парите. Това е елитът, върхът. Стани хирург.“

Умълча се за момент.

— Ами хубаво — рече той. — Тази вечер бях хирург.

Заваля, но не силно. Не включих чистачките.

— Свалих го долу — говореше Кенан. — В мазето, където беше приятелят му. Ти Джей имаше право, долу вонеше ужасно. Май когато умре така човек, червата се изпразват, идеше ми да повърна, но май привикнах към вонята.

Нямах никаква упойка, но не беше и нужно, защото той веднага припадна. Взех ножа му, грамадният му джобен нож с петнайсетсантиметрово острие, а на тезгяха имаше всякакви инструменти, всичко, което може да ти дотрябва.

— Не е необходимо да ми разказваш, Кенан.

— Напротив, грешиш, точно това трябва да направя. Ако не искаш да слушаш, това е друго, но трябва да ти кажа.

— Добре.

— Избодох му очите — рече той, — за да не може никога повече да погледне жена. Отсякох му ръцете, за да не докосне жена. Използвах турникети, за да не кърви до смърт, направих ги от жица. Отсякох ръцете на това жалко нищожество със сатър. Предполагам, че същият сатър са използвали, за да…

Пое дълбоко въздух, после отново и отново.

— За да разчленяват труповете — продължи той. — Откопчах панталона му. Не исках да го докосвам, но се насилих, отсякох му онази работа, защото повече няма да му трябва. После и краката му, насякох шибаните му крака, да не би да е тръгнал нанякъде? И ушите му, за какво му е да чува? И езика му, част от езика му, не можах да го измъкна целия, но го изтеглих с пинсети, извадих го от устата му и отрязах колкото можах, защото има ли кой да иска да чуе онова, което говори? Кой иска да слуша дивотиите на тоя изверг? Спри колата.

Натиснах спирачки, Кенан отвори вратата и повърна в канавката. Подадох му кърпичка и той си избърса устата, после я хвърли на улицата.

— Съжалявам. — Затвори вратата на колата. — Мислех, че съм спрял да повръщам. Мислех, че стомахът ми вече е празен.

— Кенан, добре ли си?

— Да, така мисля. Май съм добре. Казах, че не съм го убил, но не знам дали е вярно. Когато си тръгнах, беше жив, но вече може и да е мъртъв. А ако не е, майната му, какво му е останало? Голяма касапница беше, това направих с него. Защо не можах просто да го застрелям в главата? Бам и край.

— И защо не го застреля?

— Не знам. Може би съм си мислил „око за око, зъб за зъб“. Той ми я върна на парчета, затова му показах какво е да разпарчетосваш. Нещо такова. Не знам. — Кенан сви рамене. — Мамка му, край. Може да е жив, може и да е умрял, няма значение, свърши се.

Паркирах пред хотела си и двамата излязохме от колата, застанахме неловко на тротоара. Кенан посочи към чантата и ме попита дали искам пари. Казах му, че предварителният му хонорар е предостатъчен за работата ми. Дали съм бил сигурен? Да, отвърнах, сигурен съм.