Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Ти си арабинът. Съпругът.

— И?

— Просто се чудех.

— Рей, къде са парите, които взе от господин Кури? — попитах аз. — Четиристотинте хиляди.

— Поделихме си ги.

— И какво стана с тях?

— Не знам какво е направил Албърт с неговата половина. Знам, че не са в къщата.

— А твоята половина?

— Депозирани са в сейф. „Бруклин Фърст Мъркантайл“, на ъгъла на Ню Утрехт и Форт Хамилтън Паркуей. Ще мина от там утре, когато напускам града.

— Ще минеш, така ли? — учуди се Кенан.

— Не мога да реша дали да взема хондата или вана — продължи Каландър.

— Ама и тоя си го бива, нали? Мат, мисля, че казва истината за парите. Можем да забравим за половината в банката. Половината на Албърт, знам ли, мисля, че можем и цялата къща да обърнем и няма да я намерим, ти как мислиш?

— Няма да я намерим.

— Сигурно е заровил парите в двора. В шибаното гробище или на друго място. Мамка им. Тези пари не трябва да се у мен. Знаех го от самото начало. Да направим каквото трябва и да се махаме от тук.

— Трябва да направиш избор, Кенан — рекох аз.

— Как така?

— Мога да го предам. Вече има много доказателства срещу него. Убил е партньора си в мазето, а микробусът в гаража е пълен с тъкан, следи от кръв и бог знае още какво. Пам Касиди може да го идентифицира като мъжа, който я е осакатил. Други доказателства ще го свържат с Лейла Алварез и Мари Готескинд. Очакват го поне три доживотни присъди плюс още двайсет или трийсет години за поощрение.

— Можеш ли да гарантираш, че ще остане до живот в затвора?

— Не — бях честен. — Никой не може да гарантира нищо, когато става дума за криминалната правна система. Най-доброто ми предположение е, че ще свърши в щатската болница за криминално проявени психичноболни в Метуон и че няма да излезе жив от там. Но всичко се случва. Знаеш и сам. Не виждам как ще успее да се измъкне, но са ми разказвали за случаи, при които хората са се измъкнали.

Кенан се замисли.

— Да се върнем на нашата уговорка — рече той. — Уговорката ни не беше да го предадеш.

— Знам. Затова ти казвам, че изборът е твой. Но ако избереш друго, аз трябва да си тръгна първи.

— Не искаш ли да си тук?

— Не.

— Защото си против ли?

— Не съм нито за, нито против.

— Но не е нещо, което ти би направил.

— Не — признах, — не заради това. Защото съм го правил, определял съм се за екзекутор. Не е роля, с която искам да свикна.

— Не е.

— И няма причина да бъда такъв в този случай. Мога да го предам на отдел „Убийства“ в Бруклин и да спя спокойно.

Той отново се замисли.

— А аз мисля, че няма да мога — заяви той.

— Затова ти казах, че решението е твое.

— Да, добре, мисля, че току-що го взех. Ще се погрижа сам.

— Тогава аз трябва да си тръгвам.

— Да, ти и всички останали. Ето какво ще направим. Жалко, че не взехме две коли. Мат, ти, Ти Джей и Пити ще откарате парите на Юри.

— Някои от тях са твои. Искаш ли да си вземеш парите, които му зае?

— Отделете ги в дома му, става ли? Не искам у мен да се окажат фалшиви пари.

— Те всички са в пачки с ленти на банката — обади се Питър.

— Да, само че всички са се смесили, докато тоя кретен тук ги е броил, затова ги проверете у Юри, нали? После ще ме вземете. Как да се уговорим? Двайсет минути до Юри и двайсет обратно, двайсет минути там, да речем час. Ще се върнете и ще ме вземете след час и петнайсет минути.

— Добре.

Той грабна чантата.

— Хайде, да ги занесем до колата. Мат, наблюдавай го, става ли?

Излязоха, а двамата с Ти Джей останахме да гледаме към Реймънд Каландър. И двамата имахме оръжие, но на този етап можехме да го пазим и с мухобойка. Изглеждаше, сякаш не е тук.

Наблюдавах го и си припомнях разговора ни в гробището, онзи момент, в който звучеше като човешко същество. Исках отново да поговорим и да видя какво ще каже този път.

— Тук ли щеше да оставиш Албърт?

— Албърт? — Замисли се с усилие. — Не — отвърна той накрая. — Щях да почистя, преди да си тръгна.

— Какво щеше да направиш с него?

— Да го нарежа. Да го увия в пакети. Пълно е с найлонови торби в шкафа.

— И после? Да го доставиш на някого в багажника на кола?

— О! Не, това беше специално за арабина. Но е лесно. Разпръскваш ги, хвърляш ги в контейнерите, в боклукчийските кофи. Никой не забелязва. Хвърляш ги сред боклуците от ресторантите, минават за изхвърлени парчета развалено месо.

— И преди си го правил.

— О, да — призна той. — Имаше и други жени, за които не знаеш. — Погледна към Ти Джей. — Спомням си една чернокожа. Цветът на кожата й беше почти като твоя. — Въздъхна. — Уморен съм.