Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Няма да се проточи.

— Ще ме оставите с него, а той ще ме убие. Оня арабин.

Финикиец, помислих си аз.

— Ние с теб се познаваме — рече той. — Знам, че ме излъга, знам, че наруши обещанието, което ми даде, че е трябвало да го нарушиш. Но ние с теб си говорихме. Как можеш просто да го оставиш да ме убие?

Скимтящ, негодуващ. Невъзможно беше да не се сети човек за Айхман 26на пристанището в Израел. Как сме могли да му го сторим?

А и аз се замислих за въпроса, който му бях задал в гробището, върнах му неговия забележителен отговор.

— Ти се качи в микробуса — рекох аз.

— Не разбирам.

— Щом се качиш в микробуса — обясних, — вече си само части от труп.

Както се бяхме уговорили, взехме Кенан в три без четвърт сутринта от тротоара пред бижутериен магазин на Осмо авеню, точно на ъгъла зад къщата на Албърт Уолънс. Видя, че аз съм зад волана и попита къде е брат му. Отговорих, че сме го оставили преди няколко минути в къщата му на Колониал Роуд. Мислеше да вземе тойотата, но си промени плановете и каза, че отива да спи.

— Така ли? Аз съм толкова пълен с енергия, че ще се наложи да ме удариш с чук, за да ме укротиш. Не, остани, Мат. Ти карай — заобиколи колата и погледна към Ти Джей, който лежеше проснат на задната седалка като парцалена кукла. — Отдавна му е време за сън. Тази чанта ми се струва позната, но се надявам този път да не е пълна с фалшиви банкноти.

— В нея са твоите сто и трийсет хиляди долара. Направихме всичко по силите си. Не ми се вярва сред тях да има фалшиви.

— И да има, не е голям проблем. Добри са, колкото и истинските. Най-добре ще е да минеш по Гоуанъс. Знаеш ли как да се върнеш до там?

— Мисля, че да.

— А после по моста или през тунела, ти решаваш. Брат ми предложи ли да вземе моите пари с него в къщата, за да ги държи под око?

— Имах чувството, че част от работата ми е да ги доставя лично.

— Да, добре, дипломатичен начин да се изразиш. Иска ми се да си взема думите назад за това, че има съзнание на наркоман. Гадно е да го кажеш на някого.

— Той се съгласи с теб.

— Това е най-лошото, и двамата знаем, че е истина. Юри изненада ли се, като видя парите?

— Изуми се.

Той се разсмя.

— Сигурен бях. Как е детето?

— Докторът казал, че ще се оправи.

— Наранили са я много, нали?

— Мисля, че е трудно да се раздели физическата травма от емоционалната. Изнасили ли са я няколко пъти и разбрах, че има вътрешни наранявания освен загубата на двата пръсти. Била е упоена, разбира се. А мисля, че докторът е дал и на Юри нещо.

— Трябваше да даде на всички ни.

— Юри опита всъщност. Искаше да ми даде пари.

— Дано си ги взел.

— Не съм.

— И защо?

— Не знам защо. Необичайно е за мен, ако трябва да съм честен.

— Не са те учили така в Седемдесет и осми участък, така ли?

— Няма нищо общо с онова, което са ме учили в Седемдесет и осми. Казах му, че вече имам клиент и той ми е платил. Може би се впечатлих от думите ти за кървавите пари.

— Човече, това няма смисъл. Ти работи и свърши добра работа. Искал е да ти плати, трябвало е да приемеш.

— Всичко е наред. Казах му, че може да даде нещо на Ти Джей.

— Какво му даде.

— Не знам. Няколко пачки.

— Двеста — обади се Ти Джей.

— Ти Джей, ама ти си бил буден? Мислех, че спиш.

— Не, притворих си очите само.

— Дръж се с Мат. Мисля, че той ти влияе добре.

— Направо е изгубен без мен.

— Така ли, Мат? Наистина ли си изгубен без него?

— Съвсем вярно — потвърдих. — За никъде не сме без него.

Поех по магистралата Бруклин-Куинс и после по моста; когато стигнахме Манхатън, попитах Ти Джей къде да го оставя.

— На Дюс е добре — рече той.

— Три сутринта е.

— Дюс няма врата, пич. Не я затварят.

— Имаш ли къде да спиш?

— Ей, имам пари в джоба — обяви той. — Може пък да проверя дали няма да ми дадат старата ми стая във „Фронтенак“. Ще си взема три-четири душа, ще позвъня за обслужване по стаите. Имам къде да спя, човече. Не бери грижа за мен.

— А и си находчив.

— Мислиш, че си правиш майтап, ама знаеш, че е истина.

— И си внимателен.

— И двете.

Оставихме го на ъгъла на Осмо авеню и Четирийсет и втора улица и ни хвана червен светофар на Четирийсет и четвърта. Огледах се в двете посоки, нямаше никого, но и аз не бързах. Изчаках да светне зелено.

— Не мислех, че си в състояние да го направиш — казах аз.

— Какво? За Каландър ли?

Кимнах.

— И аз не мислех, че ще мога. Никога не съм убивал. Бил съм достатъчно бесен, за да убия някого, случвало се, но яростта отминава.