Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Хубаво — каза той. — Щом си сигурен. Обади ми се някоя вечер, ще вечеряме заедно. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— И се пази. Иди да поспиш.

Само че не можех да спя.

Взех си душ и си легнах, но не бях в състояние да стоя на едно място повече от десет секунди. Прекалено неспокоен бях, за да мисля за спане.

Станах, обръснах се, преоблякох се и включих телевизора, превъртях каналите и отново изключих телевизора. Излязох навън и се поразходих, докато намерих място, където да изпия чаша кафе. Минаваше четири и баровете бяха затворени. Не ми се пиеше. Дори не си бях помислял за пиене през цялата нощ, но бях направо щастлив, че баровете са затворени.

Допих си кафето и повървях още малко. Главата ми беше пълна и ми беше по-лесно да мисля, докато вървя. Най-накрая се върнах в хотела и отидох на сбирката в седем и трийсет на улица Пери. Сбирката приключи в осем и трийсет и закусих в гръцко кафене на Гринич авеню. Чудех се дали собственикът му укрива данъци, както беше казал Питър Кури. Взех такси до хотела си. Кенан щеше да се гордее с мен, ползвах такси на отиване и на връщане.

Когато се прибрах в стаята си, позвъних на Илейн. Включи се телефонният й секретар и оставих съобщение. Седях и чаках да ми се обади. Позвъни ми в десет и половина.

— Надявах се, че ще звъннеш — каза тя. — Чудех се какво ли е станало. След онова телефонно позвъняване…

— Стана какво ли не. Искам да ти разкажа. Може ли да дойда?

— Сега ли?

— Освен ако плановете ти не са други.

— Нямам такива.

Слязох, взех трето такси за сутринта. Когато Илейн ме пусна да вляза, погледът й изпитателно огледа лицето ми, по вида й личеше, че е притеснена какво ще открие там.

— Влизай — покани ме тя. — Седни, направих кафе. Добре ли си?

— Прекрасно — отвърнах. — Не съм спал тази нощ, това е.

— Пак ли? Нали няма да ти стане навик?

— Едва ли.

Донесе ми чаша кафе и седнахме в дневната й, тя на дивана, аз на креслото, и започнах с първия си разговор с Кенан Кури от предишния ден, разказах й всичко до последния ни разговор, когато ме остави пред „Нортуестърн“. Тя не ме прекъсна, нито вниманието й се отклони. Разказът ми отне много време, не спестих нищо, преразказах и случайните разговори дословно. Тя не изпусна и дума.

Когато приключих, ми каза:

— Мисля, че ми дойде в повече. Такава история.

— Просто поредната нощ в Бруклин.

— Аха. Изненадана съм, че ми разказа всичко.

— И аз донякъде. Не дойдох, за да ти разкажа всичко това.

— Ами?

— Но не исках и да си остане неизречено — поясних, — защото не искам да има неща, които не ти казвам. И дойдох, понеже исках да ти кажа и следното . Ходя на сбирки и разказвам разни неща пред пълна с непознати хора стая, а не ги споделям с теб, което не ми се вижда смислено.

— Май се уплаших.

— Не си сама.

— Искаш ли още кафе? Мога да…

— Не искам. Наблюдавах как Кенан потегля с колата тази сутрин, качих се горе, легнах си, а не можех да мисля за друго, освен за нещата, които не съм ти казал. Ще си помислиш, че разказаното от Кенан може да прогони съня на човек, но то дори не влезе в мисълта ми. Нямаше място за него там, съзнанието ми беше препълнено с разговора с теб, само дето този разговор се водеше само от едната страна, понеже ти липсваше.

— Понякога така е по-лесно. Можеш да съчиниш репликите на другия — тя се намръщи. — Неговите реплики. Нейните. Моите?

— Друг по-добре ще съчини твоите реплики, ако така се появяват, когато ги измисляш сама. Исусе, единственият начин да го каже човек, е като го каже. Не ми харесва как си изкарваш прехраната.

— А!

— Не осъзнавах, че ме дразни — признах — и по-рано вероятно ми е било все едно, вероятно в началото ми е било безразлично. Нашето начало. А после имаше период, когато си мислех, че ми е все едно, после етап, когато разбрах, че не е така, но си внушавах, че е иначе. А и имаше ли какво да кажа и да е правилно? Нали знаех от самото начало с какво се забърквам. Професията ти беше част от целия пакет. Докъде стигнах, да ти казвам да се държиш така, да не правиш онова?

Отидох до прозореца и зареях поглед към Куинс. Куинс е районът на гробищата, препълнен е с тях, докато Бруклин има само „Грийн Уд“.

Обърнах се към нея.

— А и ме беше страх да кажа каквото и да било — продължих. — Можеше да доведе до ултиматум, да избираш между едното или другото, да престанеш да се срещаш с клиенти или аз се махам. Ами ако не беше избрала мен?