Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

Но и на мен не ми беше до празнуване. Като всяка игра, която завършва на равно и тази остави привкус на пропуснати възможности. Ти Джей беше помислил да се скатае отзад в хондата или да открие как да проследи колата до дома на похитителите. Питър беше имал две възможности да застреля Каландър с пушката, в мигове, когато не би имало опасност както за мен, така и за момичето. А аз се сещах за дузина моменти, в които бихме могли да направим опит да си вземем парите. Направихме, каквото ни бяха казали, само че трябваше да има начин да направим повече.

— Искам да звънна на Юри — рече Кенан. — Детето беше съсипано, едва вървеше. Мисля, че е загубила повече от пръстите си.

— Опасявам се, че си прав.

— Сигурно много пъти са я насилвали. — Натисна бутоните на телефона. — Не ми харесва да мисля за това, защото се сещам за Франси и… — прекъсна, за да поздрави. — Юри, здравей. А, съжалявам. Набрал съм грешен номер, наистина съжалявам, че ви обезпокоих.

Затвори и въздъхна.

— Жената говореше на испански, звучеше сънена, май я събудих. Боже, как мразя да се случва това.

— Грешно набиране — рекох аз.

— Да, не знам кое е по-лошо — когато ти се обаждат по погрешка или когато набереш някой по погрешка. Чувствам се като пълен идиот, когато притеснявам някого така.

— В деня на отвличането на жена ти са се обадили два пъти по погрешка.

— Да. Като поличба, само че не звучаха особено злокобно, когато ми позвъниха. Бяха просто досадни.

— И Юри е имал две такива обаждания тази сутрин.

— И? — Намръщи се, после кимна. — Мислиш, че са били те? Звънили са, за да се уверят, че има някой вкъщи? И какво, ако е така?

— Ти би ли използвал уличен телефон? — Погледнаха ме неразбиращо. — Да кажем, че позвъниш и се престориш, че обаждането е по погрешка. Няма да кажеш нищо и никой няма да му обърне внимание. Ще си направиш ли труда да пропътуваш с колата дванайсет пресечки и да изхарчиш четвърт долар за уличен телефон? Или ще използваш собствения си телефон?

— Предполагам, че ще използвам моя, но…

— Аз също — казах.

Грабнах бележника си и затърсих листа, който Джими Хонг ми даде, списъкът с обажданията до дома на Кури. Записал беше всички позвънявания след полунощ, макар че ми трябваха само онези след първото искане на откупа. По-рано през деня държах списъка, търсех номера на телефона в пералнята, понеже обмислях дали да звъня на Ти Джей там, но къде го сложих, по дяволите?

Намерих го и го разгънах.

— Ето — казах. — Две позвънявания, и двете по-кратки от минута. Едното в девет четирийсет и четири сутринта, другото в два и трийсет следобед. Номер на телефона, от който е позвъняването: 243–7436.

— Човече — рече Кенан, — само помнех, че е имало две погрешни позвънявания. Не знам по кое време са били.

— Разпознаваш ли номера?

— Прочети го отново. — Поклати глава. — Не ми е познат. Защо не позвъним и не видим кой ще вдигне?

Посегна към телефона. Улових ръката му.

— Почакай. Да не ги предупреждаваме.

— За какво да не ги предупреждаваме?

— Че знаем къде са.

— Знаем ли? Имаме само номер.

— Братя Конг сигурно вече са се прибрали — обади се Ти Джей. — Да проверя ли?

Поклатих глава.

— Мисля, че мога и сам да се справя.

Взех телефона, набрах Информация. Когато се обади операторът, казах:

— Полицай иска помощ. Казвам се Алтън Саймък, номерът на значката ми е 2491–1907. Имам телефонен номер и ми трябват името на собственика и адресът. Да, точно така. 243–7436. Да, благодаря.

Затворих плавно телефона и записах адреса, преди да е изчезнал от ума ми.

— Телефонът е на името на А. Х. Уолънс. Приятел ли ти е? — Кенан поклати глава. — Мисля, че А отговаря на Албърт. Така Каландър назова партньора си. — Прочетох на глас адреса, който бях записал: — Петдесет и първа улица, номер шестстотин деветдесет и две.

— Сънсет Парк — каза Кенан.

— Сънсет Парк. Две-три пресечки от пералнята.

— Време е за решаващата игра — рече Кенан. — Да вървим.

Оказа се дървена къща и дори на лунна светлина се виждаше, че е занемарена. Дървената облицовка се нуждаеше неистово от боядисване, храстите бяха избуяли. Стъпалата отпред водеха до веранда с мрежа, която видимо беше провиснала в средата. По бетонната алеята имаше катранени кръпки. Тя минаваше от дясната страна на къщата и водеше до долепен гараж за две коли. На половината разстояние имаше странична врата и трета врата отзад на къщата.

Всички бяхме дошли с буика, който стоеше паркиран на ъгъла на Седмо авеню. Всички бяхме въоръжени. Сигурно на лицето ми се е изписала изненада, когато Кенан подаде револвер на Ти Джей, защото той ме погледна и каза: