Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

Обърнах се, взех куфарите, проверих разположението на хората ни. Не виждах Ти Джей и попитах Кенан какво е станало с него. Според Кенан вероятно се беше върнал в колата.

— Беж да бягаме крачета — рече той. — Не ми се вярва да примира за нощни разходки из гробищата.

— И аз не примирам.

— Слушай — рече той, — защо не им кажеш, че правилата са се променили, че парите са много тежки за един човек и аз да дойда с теб.

— Не.

— Трябва да си герой, а?

Не мога да кажа, че се чувствах като голям герой. Тежестта на куфарите ми пречеше да съм много наперен. Изглежда единият от мъжете имаше пистолет. Не беше този, който държеше момичето, и май пистолетът беше насочена към мен, но не усещах голяма вероятност да ме застрелят, стига някой от нашия отбор да не се поддадеше на паниката и да не започнеше да стреля, тогава всичко щеше да отиде по дяволите. Ако се канеха да ме убиват, щяха да изчакат да им занеса парите. Може и да бяха луди, но не бяха тъпи.

— Не се опитвай да хитруваш — предупреди ме Рей. — Не знам дали виждаш, но ножът е на гърлото й.

— Виждам.

— Достатъчно близко си. Остави чантите.

Рей държеше момичето и ножа. Разпознах гласа му, но щях да го позная и по описанието на Ти Джей, което се оказа съвсем точно. Якето му беше закопчано с цип, затова не можех да видя лъскавата му спортна риза, но ми се щеше да приема думите на Ти Джей за нея на доверие.

Другият беше по-висок, с неподдържана тъмна коса и очи, които в полумрака приличаха на прогорени в чаршаф дупки. Той не носеше яке, само фланелена риза и джинси. Не виждах очите му, но долавях яростта в погледа му и се чудех с какво ли съм го провокирал. Носех му милион долара, а него не го свърташе да ме убие.

— Отвори чантите.

— Първо пусни момичето.

— Не, първо покажи парите.

Пистолетът, който Кенан настоя да взема, беше с втъкнато в колана ми дуло, издутината от него личеше на спортното ми яке. Нямаше как ловко и бързо да го извадя от там, но сега ръцете ми бяха свободни и можех да се опитам да го направя.

Вместо това коленичих и отворих ключалките на единия от куфарите, вдигнах капака, за да покажа парите. Изправих се. Мъжът с пушката тръгна напред и аз вдигнах ръка.

— Сега я пуснете — казах. — После можете да ги огледате. Не се опитвай да променяш на място правилата, Рей.

— А, сладката ми Люси — рече той. — Непоносимо ще ми е да те видя как си тръгваш, детенце.

Той я освободи. Едва я виждах, тялото му я прикриваше наполовина. Дори в мрака ми се стори бледа и измъчена. Ръцете й бяха притиснати към кръста, прилепени здраво от двете й страни, раменете й приведени. Изглеждаше така, сякаш се опитва да се превърне в най-малката цел на света.

— Ела, Луша — обърнах се към нея аз.

Тя не помръдна.

— Баща ти те чака там, миличка. Иди при баща си. Тръгвай.

Направи една крачка и спря. Вървеше нестабилно и здраво стискаше едната си ръка с другата.

— Върви — нареди й Каландър.

— Тичай!

Тя погледна към него, после към мен. Трудно беше да се каже какво търсеше, защото погледът й беше блуждаещ, празен. Исках да я грабна, да я метна на рамо и да изтичам към мястото, където чакаше баща й.

Или да издърпам с една ръка якето си, да измъкна оръжието с другата и да очистя двете копелета на място. Само че пистолетът на тъмнокосия сочеше към мен, а и Каландър вече ме държеше на мушка с пистолета си, оръжие-другарче на ножа, който все още държеше.

Извиках на Юри да я повика при себе си.

— Лушка! — извика той. — Лушка, татко е. Ела при татко!

Момичето разпозна гласа. Челото й се навъси в опит да дойде на себе си, сякаш се мъчеше да проумее сричките.

— На руски, Юри! — казах аз.

Юри отвърна с нещо, което не успях да разбера, но то очевидно стигна до Луша. Ръцете й се отпуснаха и тя направи една крачка, после втора.

— Какво не е наред с ръката й? — попитах аз.

— Нищо.

Когато стигна до мен, посегнах към ръката й. Тя я дръпна.

Два пръста липсваха.

Вперих поглед в Каландър. Той имаше почти разкаян вид.

— Стана преди да уговорим условията — обясни той.

Юри отново заговори на руски и момичето тръгна по-бързо, но се движеше с мъка. Изглежда не можеше да се движи другояче, освен със странно тътрене, не бях сигурен колко още може да върви така.

Луша се задържа на крака и продължи да върви. Аз стоях на мястото си и гледах към дулата на двамата. Тъмнокосият безмълвно се взираше в мен, все още вбесен, докато погледът на Каландър следеше момичето. Продължаваше да държи оръжието си насочено към мен, но очите му непрекъснато се стрелкаха към нея, усещах колко много му се иска да насочи и пистолета в тази посока.