Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Тя ми хареса — рече той. — Добра беше.

Останалото беше лесно. Отворих втория куфар и отстъпих на няколко крачки. Рей се приближи, за да огледа съдържанието на двата куфара, докато партньорът му продължаваше да ме държи на прицел. Банкнотите бяха прегледани отгоре-отгоре. Прехвърли половин дузина пачки, но не преброи нито една от тях, нито пък пресметна грубо броя им. Не забеляза и фалшивите пари; не мисля, че някой би го сторил.

Затвори куфарите и щракна ключалките им, после отново извади оръжието си, отдръпна се, а тъмнокосият дойде да ги вземе и изгрухтя от усилието да ги вдигне. Това беше първият звук, който издаваше в мое присъствие.

— Вземи ги един по един — посъветва го Каландър.

— Не са тежки.

— Вземи ги един по един.

— Не ми казвай какво да правя, Рей — тросна се той, но остави единия куфар и се отдалечи с другия.

Не се бави много, нито аз, нито Рей говорихме в негово отсъствие. Когато се върна и вдигна втория куфар, каза, че е по-лек от предишния, сякаш сме го измамили, че куфарите тежат еднакво.

— Тогава ще е по-лесно да го носиш — търпеливо каза Каландър. — Сега върви.

— Застреляй тоя свиркаджия, Рей.

— Друг път.

— Шибано ченге, което се занимава с наркотици. Пръсни му мозъка.

Когато се отдалечи, Каландър рече:

— Обеща ни седмица. Ще си удържиш ли на думата?

— И повече, ако мога.

— Съжалявам за пръста.

— Пръстите.

— Щом така предпочиташ. Не е лесно да го контролираш.

Само че ти си използвал жицата върху Пам, помислих си.

— Оценявам отсрочката от седмица — продължи той. — Мисля, че е време за промяна на климата. Не вярвам Албърт да пожелае да дойде с мен.

— Ще го оставиш в Ню Йорк ли?

— В известен смисъл.

— Как го откри?

Той се подсмихна на въпроса.

— Ами открихме се. Хората със специални вкусове често се откриват.

Странен миг. Имах чувството, че говоря на човека зад маската, че обстоятелствата около нас ни дават рядка възможност.

— Може ли да те попитам нещо? — казах.

— Давай.

— Защо жени?

— О, боже. Намери си психиатър да ти отговори, а? Нещо скрито в детството ми, предполагам. Причината не е ли винаги такава? Прекалено рано спиране на кърменето или прекалено късно?

— Не говорех за това.

— А?

— Не ме интересува как си стигнал до тук. Исках само да знам защо го правиш.

— Мислиш, че съм имал избор ли?

— Не знам. Имал ли си?

— Хм. Не е лесно да се отговори на това. Възбудата, силата, наситеността на емоцията… липсват ми думи. Разбираш ли за какво говоря?

— Не.

— Качвал ли си се на увеселително влакче? Аз ги мразя, не съм се качвал на такова от години, преобръща ми се стомахът. Но ако не мразех тези влакчета, ако ги обичах, с това щях да ги сравня. — Той сви рамене. — Казах ти. Липсват ми думи.

— Не звучиш като чудовище.

— А трябва ли?

— Онова, което правиш, е чудовищно. А звучиш като човешко същество. Как можеш да…

— Да?

— Как можеш да го правиш?

— Ами жените не са истински — отвърна той.

— Моля?

— Не са истински — повтори. — Жените. Не съществуват. Те са играчки, това е. Когато ядеш хамбургер, кравата ли ядеш? Естествено, че не. Ядеш хамбургер. — Усмихна се леко. — Докато върви по улицата, е жена. Но щом се качи в микробуса, край. Тя просто е части от труп.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Когато това се случваше, покойната ми леля Пег казваше, че сигурно току-що гъска е минала върху гроба ми. Интересен израз. Чудя се откъде ли идва.

— Но дали съм имал избор? Мисля , че да. Не е като да се чувствам принуден да се държа така при всяко пълнолуние. Винаги имам избор, мога да избера и нищо да не правя, и избирам да не правя нещо, а един ден избирам другото. Що за избор е това ли? Мога да го отложа, но идва ден, когато не искам повече да отлагам. А отлагането само го прави по-сладко. Може би затова го правя. Четох, че зрелостта се състои в способността да отлагаш удоволствието, но не знам дали точно това са имали предвид.

Изглежда се канеше да направи още някакво признание, но после нещо в него се промени и пролуката се затвори рязко. С каквато и истинска част от неговата личност да бях разговарял, тя се скри зад защитната броня на тялото му.

— Не се ли страхуваш? — раздразнено попита той. — Насочил съм оръжие към теб, а ти се държиш като че е воден пистолет.

— Към теб е насочена мощна пушка. Няма да успееш и крачка да направиш.

— Добре, но на теб каква ще ти е ползата? Ако се замислиш, ще се изплашиш. Смел ли си?